Алиса

Материал из Коми тӧданін
Версия от 12:31, 27 йирым 2018; Ӧньӧ Лав (сёрнитанін | чӧжӧс) (Новая страница: « {| border="1" cellpaddіng="4" cellspacіng="0" style="border:1px solіd #aaa; border-collapse:collapse" !комиӧн !англиӧн |- |Contents CHAPTER I. D…»)
(разн.) ← Предыдущая | Текущая версия (разн.) | Следующая → (разн.)


комиӧн англиӧн
Contents

CHAPTER I. Down the Rabbit-Hole CHAPTER II. The Pool of Tears CHAPTER III. A Caucus-Race and a Long Tale CHAPTER IV. The Rabbit Sends in a Little Bill CHAPTER V. Advice from a Caterpillar CHAPTER VI. Pig and Pepper CHAPTER VII. A Mad Tea-Party CHAPTER VIII. The Queen’s Croquet-Ground CHAPTER IX. The Mock Turtle’s Story CHAPTER X. The Lobster Quadrille CHAPTER XI. Who Stole the Tarts? CHAPTER XII. Alice’s Evidence

Юриндалысь

І. Горткӧч Бӧрся Пыді Гуӧ ІІ. Синва Ты ІІІ. Кытш Кузя Котралӧм да Кузь Висьт ІV. Билль Лэбзьӧ Трубаӧд V. Лёльӧ Вӧзйӧ VІ. Польӧпи да Гормӧг VІІ. Йӧйталан Руа Тшаясьӧм VІІІ. Королевадорса Крокет ІX. Ылӧг Черепакалӧн Висьтасьӧм X. Саридзса Шен XІ. Коді Гусялӧма Юмнянь? XІІ. Алиса Висьтасьӧ Ёрдын

CHAPTER I. Down the Rabbit-Hole І ЮРПАС. Горткӧч Бӧрся Пыді Гуӧ
Alice was beginning to get very tired of sitting by her sister on the bank, and of having nothing to do: once or twice she had peeped into the book her sister was reading, but it had no pictures or conversations in it, ‘and what is the use of a book,’ thought Alice ‘without pictures or conversations?’ Алисалы дышӧдіс немкериг чойыскӧд вадорын пукавны; гоз-мӧдысь сійӧ чӧвтліс синсӧ чойӧн лыддяна небӧгас, сӧмын сэні эз вӧв ни серпас, ни вочасёрни. — Кутшӧм тӧлк татшӧм небӧгсьыс, сэні кӧ абу ни серпас, ни сёрни, — мӧвпыштіс Алиса.
So she was considering in her own mind (as well as she could, for the hot day made her feel very sleepy and stupid), whether the pleasure of making a daisy-chain would be worth the trouble of getting up and picking the daisies, when suddenly a White Rabbit with pink eyes ran close by her. Сійӧ пукаліс да мӧвпаліс — а гашкӧ чеччыны, нетшкыштны дзоридз да юркытш кыны? Мӧвпъясыс вежласисны надзӧник да некутшӧм йитӧдтӧг — пӧсь сынӧдсьыс сійӧс вугыр босьтіс. Дерт, юркытштӧ кыыштны эськӧ вӧлі зэв лӧсьыд, сӧмын коліс-ӧ та могысь кыпӧдчыны? Виччысьтӧг сы дорті котӧртіс гӧрд синъяса Горткӧч.
There was nothing so very remarkable in that; nor did Alice think it so very much out of the way to hear the Rabbit say to itself, ‘Oh dear! Oh dear! I shall be late!’ (when she thought it over afterwards, it occurred to her that she ought to have wondered at this, but at the time it all seemed quite natural); but when the Rabbit actually took a watch out of its waistcoat-pocket, and looked at it, and then hurried on, Alice started to her feet, for it flashed across her mind that she had never before seen a rabbit with either a waistcoat-pocket, or a watch to take out of it, and burning with curiosity, she ran across the field after it, and fortunately was just in time to see it pop down a large rabbit-hole under the hedge. Дерт, таын немтор шензьӧданаыс эз вӧв. Кӧть эськӧ Горткӧч котӧртігас аслысмоз шуис: — Ак, енмӧй, енмӧй! Ме ӧд сёрма. — Но и тайӧ Алисаӧс торъя эз шензьӧд. (Сёрӧнджык тайӧс казьтывліг сійӧ воліс мӧвпӧ, мый сылы эськӧ коліс таысь шензьыны, сӧмын сэки ставыс вӧлі кыдзи колӧ). Кор Горткӧч перйис жилет зепсьыс часісӧ, видзӧдліс кад да тӧвзис водзӧ, Алиса джум сувтіс. Нывкаӧс шемӧс босьтіс: ӧд сійӧ некор на эз аддзывлы часіа горткӧчӧс, да нӧшта на зепта жилетаӧс! Тӧдмавны ставсӧ кӧсйӧмӧн сійӧ вӧтчис пемӧс бӧрся му вомӧн да сӧмын удитіс казявны, кыдзи Горткӧчыс утьыштіс потшӧсувса гуӧ. Гуыс водзассӧ вӧлі веськыда пырӧ, а сэсся крута кежис увлань.
In another moment down went Alice after it, never once considering how in the world she was to get out again. Эз удит Алиса синсӧ куньлыны, кыдзи пондіс усьны юкмӧсӧ моз.
The rabbit-hole went straight on like a tunnel for some way, and then dipped suddenly down, so suddenly that Alice had not a moment to think about stopping herself before she found herself falling down a very deep well. Гашкӧ, юкмӧсыс вӧлӧма зэв пыдын, гашкӧ, сійӧ усис вывті надзӧн, сӧмын нывкалӧн кадыс тырмӧ вӧлі воны ас садьӧ да мӧвпыштны, мый водзӧ лоӧ.
Either the well was very deep, or she fell very slowly, for she had plenty of time as she went down to look about her and to wonder what was going to happen next. First, she tried to look down and make out what she was coming to, but it was too dark to see anything; then she looked at the sides of the well, and noticed that they were filled with cupboards and book-shelves; here and there she saw maps and pictures hung upon pegs. She took down a jar from one of the shelves as she passed; it was labelled ‘ORANGE MARMALADE’, but to her great disappointment it was empty: she did not like to drop the jar for fear of killing somebody, so managed to put it into one of the cupboards as she fell past it. Медводз сійӧ зілис видзӧдны, мый улас сійӧс виччысьӧ, но сэні вӧлі сап пемыд. Сэсся сійӧ пондіс видзӧдавны ас гӧгӧрысь. Юкмӧс стенъясас сувтӧдӧмны вӧлӧм шкапъяс да небӧг тыра джаджъяс, кӧнсюрӧ тув вылын ӧшалӧны вӧлі серпасъяс да картаяс. Ӧти джадж весьтті лэбиг Алиса кватитіс варенньӧ тыра банка. Сэтчӧ вӧлі гижӧма «Апельсинысь. — Но ок-ок-ок! Сійӧ вӧлӧма тыртӧм. Нывка эз лысьт шыбитны дозсӧ увлань — мед эськӧ оз жӧ кодӧскӧ ви! Лэбзигас сійӧ сяммис сюйны банкасӧ кутшӧмкӧ шкапӧ.
‘Well!’ thought Alice to herself, ‘after such a fall as this, I shall think nothing of tumbling down stairs! How brave they’ll all think me at home! Why, I wouldn’t say anything about it, even if I fell off the top of the house!’ (Which was very likely true.) — Вот уси дак уси! — мӧвпыштіс Алиса. — Ӧні меным пос вылысь усьӧмыд дзик тшаква. А миян гортсаяс чайтасны — ме вывті повтӧм. Да кӧть керка вевтсянь уся, ме шы ог сет. (Дзик вермас лоны, тадзи эськӧ и вӧлі.)
Down, down, down. Would the fall never come to an end! ‘I wonder how many miles I’ve fallen by this time?’ she said aloud. ‘I must be getting somewhere near the centre of the earth. Let me see: that would be four thousand miles down, I think—’ (for, you see, Alice had learnt several things of this sort in her lessons in the schoolroom, and though this was not a very good opportunity for showing off her knowledge, as there was no one to listen to her, still it was good practice to say it over) ‘—yes, that’s about the right distance—but then I wonder what Latitude or Longitude I’ve got to?’ (Alice had no idea what Latitude was, or Longitude either, but thought they were nice grand words to say.) Сӧмын нывка век усис и усис. Помыс ӧмӧй талы оз ло? «Окота тӧдны, мыйта миля ме лэби-уси нин? — горӧн шуис Алиса. — Тӧдӧмысь, ме матыстча нин мусяр шӧринас. Ноко, мӧвпышта, тайӧ кӧнкӧ нёль сюрс миля увлань. — (Тӧдан он, а тайӧс Алиса велӧдліс школаын, кӧть ӧні эз дзик бура лӧсяв петкӧдлыны бур тӧдӧмлунъяссӧ, кӧть морт сійӧс эз кыв, эз вермы таысь ӧтдортчыны.) «Да, сідзи и эм, — водзӧ мӧвпаліс Алиса. — Сӧмын кӧсъя тӧдмавны, кутшӧм нӧ пасьтаын да кузьтаын ӧні ме? — (Збыльысь кӧ нин сёрнитны, нывка эз лючки гӧгӧрволы, мый сійӧ сэтшӧм пасьтаыс да кузьтаыс, сӧмын сылы тайӧ кывъясыс сьӧлӧм вылас ёна волісны. Найӧ юргисны сэтшӧм кыпыда да мӧрччанаа!)
Presently she began again. ‘I wonder if I shall fall right through the earth! How funny it’ll seem to come out among the people that walk with their heads downward! The Antipathies, I think—’ (she was rather glad there was no one listening, this time, as it didn’t sound at all the right word) ‘—but I shall have to ask them what the name of the country is, you know. Please, Ma’am, is this New Zealand or Australia?’ (and she tried to curtsey as she spoke—fancy curtseying as you’re falling through the air! Do you think you could manage it?) ‘And what an ignorant little girl she’ll think me for asking! No, it’ll never do to ask: perhaps I shall see it written up somewhere.’ Чӧв олыштӧм мысти сійӧ бара шуис: — А ог-ӧ ме лэбзьы мусярсӧ вомӧн? Вот эськӧ лоас тешкодьтор! Пета мӧдарас — а сэні йӧзыс увлань юраӧсь! Кыдзи сэні найӧс нимтӧны?.. Антипатияяс, буракӧ... — (Аслыс сылы вӧлі долыд, ӧд сэки морт сійӧс эз кыв, сы понда мый тайӧ кывйыс юргис кыдзкӧ эз колана ног.) «Ковмас меным налысь юавны, кутшӧм нимыс найӧ муыслӧн. „Прӧшша кора, ӧксаньӧ, ме кӧні? Австралияын али Выль Зеландияын?“ — (Сы бӧрын сійӧ видліс вӧчны реверанс. Верман он тэ, лыддьысьысь, вежӧртны реверанссӧ сынӧдын усигӧн? Кыдзи, тэ ног, артмас оз тайӧс серпасавны?) «Но сійӧ, дерт, чайтас, мый ме дзик немтор ог тӧд! Ог, ог кут некодӧс юасьны! Гашкӧ, аддза кутшӧмкӧ гижӧд!
Down, down, down. There was nothing else to do, so Alice soon began talking again. ‘Dinah’ll miss me very much to-night, I should think!’ (Dinah was the cat.) ‘I hope they’ll remember her saucer of milk at tea-time. Dinah my dear! I wish you were down here with me! There are no mice in the air, I’m afraid, but you might catch a bat, and that’s very like a mouse, you know. But do cats eat bats, I wonder?’ And here Alice began to get rather sleepy, and went on saying to herself, in a dreamy sort of way, ‘Do cats eat bats? Do cats eat bats?’ and sometimes, ‘Do bats eat cats?’ for, you see, as she couldn’t answer either question, it didn’t much matter which way she put it. She felt that she was dozing off, and had just begun to dream that she was walking hand in hand with Dinah, and saying to her very earnestly, ‘Now, Dinah, tell me the truth: did you ever eat a bat?’ when suddenly, thump! thump! down she came upon a heap of sticks and dry leaves, and the fall was over. А нывка век усис да усис. Вӧчны нинӧм — ланьтӧмӧн олыштіс Алиса да бара кутіс шуавны: — Дина менӧ лунтыр пондас корсьны. Метӧг сылы сэтшӧм гажтӧм лоӧ! — (Динаыс Алисалӧн кань.) «Лача кута, найӧ оз вунӧдны сылы йӧвтор кисьтыштны. Ок, муса Дина, кутшӧм жаль, тэ абу мекӧд да. Кӧть шыръясыс сынӧдас абуӧсь, бара гебйыс тані тшем! Окота тӧдмавны, сёйӧны оз каньяс гебсӧ? — Сэки Алиса кутіс кывны, кыдзи синлапъясыс пондісны син куниг ляскысьны ӧта-мӧд дорас. Сійӧ унзіля нума-нама шуаліс: — Сёйӧны-ӧ каньяс гебсӧ? Сёйӧны-ӧ каньяс геб? — Корсюрӧ артмыліс мӧдарӧ: — Сёйӧны-ӧ гебъяс каньӧс? — Алиса эз тӧд вочакывсӧ некоднан юалӧмыслысь, та понда сылы вӧлі дзик веськодь, кыдзи юасьны. Нывка кыліс ассьыс вугыртӧмсӧ да вӧталіс нин, кыдзи мунӧ Динаыскӧд топӧдчӧмӧн да тӧждысьӧмпырысь юасьӧ сійӧс: — Висьтав веськыда, Дина, тэ коркӧ сёйлін эн гебъясӧс? — Сійӧ здукас зэв гораа третшмуніс. Алиса вальгысис кос увъяс да усьӧм кор чукӧрӧ.
Alice was not a bit hurt, and she jumped up on to her feet in a moment: she looked up, but it was all dark overhead; before her was another long passage, and the White Rabbit was still in sight, hurrying down it. There was not a moment to be lost: away went Alice like the wind, and was just in time to hear it say, as it turned a corner, ‘Oh my ears and whiskers, how late it’s getting!’ She was close behind it when she turned the corner, but the Rabbit was no longer to be seen: she found herself in a long, low hall, which was lit up by a row of lamps hanging from the roof. Сійӧ немся эз доймы да дзик пыр сувтіс кок вылас. Сы водзын вӧлі кузь ветланін, а сы помас югнитіс Еджыд Горткӧч. Алиса кад воштытӧг уськӧдчис сы бӧрся да кыліс пельӧс сайсянь горткӧчӧн шуӧм кывъяссӧ: — Ак, менам ускӧй! Ак, менам пельӧй! Кутшӧма ме сёрма! — Пельӧс сайӧ кежӧм мысти Алиса чайтіс ӧні жӧ аддзыны Горткӧчӧс, сӧмын котӧртысьыс некӧні эз вӧв. А нывка веськаліс улыс йирка кузь залӧ, кодӧс югзьӧдӧны вӧлі вылісянь ӧшалысь лампаяс.
There were doors all round the hall, but they were all locked; and when Alice had been all the way down one side and up the other, trying every door, she walked sadly down the middle, wondering how she was ever to get out again. Залас вӧлі лыдтӧм ӧдзӧс, но ставныс игана. Алиса видліс найӧс восьтыны — медводз йӧткыштӧмӧн, сэсся асланьыс кыскӧмӧн, но казявмысьт, мый ни ӧти ӧдзӧс оз вӧрзьы, сійӧ мӧдӧдчис восьлавны залӧдыс гажтӧма мӧвпаліг — кыдзи сэтысь петны.
Suddenly she came upon a little three-legged table, all made of solid glass; there was nothing on it except a tiny golden key, and Alice’s first thought was that it might belong to one of the doors of the hall; but, alas! either the locks were too large, or the key was too small, but at any rate it would not open any of them. However, on the second time round, she came upon a low curtain she had not noticed before, and behind it was a little door about fifteen inches high: she tried the little golden key in the lock, and to her great delight it fitted! Друг сэсся сійӧ аддзис куим кок вылын сулалысь, кляничаысь вӧчӧм пызантор. Сы вылын немтор эз вӧв, ичӧтик зарни восьтанысь кындзи. Алиса чайтіс — тайӧ кутшӧмкӧ ӧти ӧдзӧсысь восьтаныс, но абу тадз вӧлӧма: то ли томан розьясыс вӧліны вывті ыджыдӧсь, то ли восьтаныс вӧлі вывті ичӧт, сӧмын сійӧ ни ӧти ӧдзӧсӧ эз лӧсяв, кыдзи кӧть нывка эз зіль. Мӧдысь залтіыс кытшовтіг Алиса аддзис водзджыксӧ казявтӧм дӧра вештӧд, а сы сайын вӧлӧма ичӧтик ӧдзӧс, весьт дас вит кымын кузя. Алиса сюйис восьтансӧ томан розяс — и, сы шуд вылӧ, сійӧ лӧсяліс!
Alice opened the door and found that it led into a small passage, not much larger than a rat-hole: she knelt down and looked along the passage into the loveliest garden you ever saw. How she longed to get out of that dark hall, and wander about among those beds of bright flowers and those cool fountains, but she could not even get her head through the doorway; ‘and even if my head would go through,’ thought poor Alice, ‘it would be of very little use without my shoulders. Oh, how I wish I could shut up like a telescope! I think I could, if I only knew how to begin.’ For, you see, so many out-of-the-way things had happened lately, that Alice had begun to think that very few things indeed were really impossible. Нывка восьтіс ӧдзӧсторсӧ да аддзис сэтысь зэв векньыдик гу, крыса гуысь абу паськыдджыкӧс. Алиса пидзикокасис да видзӧдліс гуас — пытшкӧсас тыдаліс шензьӧдана мича пуйӧр. Ок эськӧ кутшӧм окота сылы вӧлі петны пемыд залсьыс да ветлӧдлыштны мича да югыд дзоридз клумбаяс костӧдыс, ыркыд фонтанъяс дортіыс! Но эз вермы гуас весиг юрсӧ сюйны. — Ок эськӧ менам юрӧй тӧрас кӧ, — мӧвпыштіс коньӧр Алиса, — но кутшӧм тӧлк таысь! Кодлы колӧ юрӧй пельпомъястӧг? Мыйла эськӧ ме ог тэчсьы ылӧ видзӧдан труба моз! Тӧді кӧ ме, мыйсянь заводитнысӧ, ме эськӧ, тӧдӧмысь, сямми. — Тӧдан ли он ли, а сійӧ луннас вӧлі сымда шензьӧдана лоӧмтор, мый ставыс кажитчис сылы дзик позяна.
There seemed to be no use in waiting by the little door, so she went back to the table, half hoping she might find another key on it, or at any rate a book of rules for shutting people up like telescopes: this time she found a little bottle on it, (‘which certainly was not here before,’ said Alice,) and round the neck of the bottle was a paper label, with the words ‘DRINK ME’ beautifully printed on it in large letters. Ичӧтик ӧдзӧс дорын овнысӧ вӧлі дзик нинӧмла, и Алиса бӧр воис клянича пызан дорӧ, гуся кӧсйӧмӧн аддзыны сэтысь мӧд восьтан либӧ кӧть нин кутшӧмкӧ индӧд-гижӧд, кыдзи колӧ тэчсьыны ылӧ видзӧдан труба моз. Сӧмын та пӧрйӧ пызан вылас вӧлӧмкӧ сулалӧ ичӧтик сулея. («Ме зэв бура тӧда, мый тайӧ водзджыксӧ тані эз вӧв! — аслысмоз шуис Алиса.) Ичӧтик сулея помас вӧлі ляскӧма кабалатор, сы вылӧ ыджыд мича шыпасъясӧн гижӧма: — Ю МЕНӦ.
It was all very well to say ‘Drink me,’ but the wise little Alice was not going to do that in a hurry. ‘No, I’ll look first,’ she said, ‘and see whether it’s marked “poison” or not’; for she had read several nice little histories about children who had got burnt, and eaten up by wild beasts and other unpleasant things, all because they would not remember the simple rules their friends had taught them: such as, that a red-hot poker will burn you if you hold it too long; and that if you cut your finger very deeply with a knife, it usually bleeds; and she had never forgotten that, if you drink much from a bottle marked ‘poison,’ it is almost certain to disagree with you, sooner or later. Тайӧ, дерт, вӧлі зэв лӧсьыдтор, сӧмын Алиса немся эз кӧсйы кывзысьны вӧзйӧмторсьыс. — Медводз колӧ стӧча тӧдмавны, медым сулеяас некӧн абу вӧлі пасйӧма „Пагӧдантор“, — шуис сійӧ. Тӧдан он, лыддьысьысь, Алиса лыддьӧма быдсяма висьтсӧ сы йылысь, кыдзи челядь сотчалӧмаӧсь биын либӧ найӧс сёйлӧмны вӧрпаяс, — и став неминучаыс артмылӧма сы помкаысь, мый челядьыс абу олӧмаӧсь медколана индӧдъяс сертиыс, кодъясӧс налы висьтавлісны ёртъясыс: дыр кӧ пондан кутны гӧрдӧдз доналӧм коколюка, сотчалан медбӧрти; пыдіджыка кӧ вӧлыштан чуньтӧ пуртӧн, чуньысь век петас вир; ӧтпырйӧ кӧ гуньыктан «Пагӧдантор — гижӧда сулеятор, сёр ли водз ли кынӧмыд висьмас. Бӧръя индӧдсӧ Алиса юрас кутіс зумыда.
However, this bottle was not marked ‘poison,’ so Alice ventured to taste it, and finding it very nice, (it had, in fact, a sort of mixed flavour of cherry-tart, custard, pine-apple, roast turkey, toffee, and hot buttered toast,) she very soon finished it off. Сӧмын тайӧ сулеяторйын некутшӧм пасйӧд эз вӧв, и Алиса смелмӧдчис юыштны. Юанторйыслӧн кӧрыс вӧлі чӧскыд — мыйӧнкӧ вӧлі вишняа крема пирӧглӧн кодь, ананаслӧн, жаритӧм индейкалӧн кодь, йӧввыла кампетлӧн кодь да кослунъя выйӧн жаритӧм пӧсь нянь торъяс кӧр кодь. Алиса юис сулеясьыс ставсӧ.
☼ ☼ ☼ ☼ ☼ ☼
‘What a curious feeling!’ said Alice; ‘I must be shutting up like a telescope.’ — Аскылӧмӧй кутшӧм тешкодь! — горӧдіс Алиса. — Тыдалӧ, ме тэчся ылӧ видзӧдан труба моз!
And so it was indeed: she was now only ten inches high, and her face brightened up at the thought that she was now the right size for going through the little door into that lovely garden. First, however, she waited for a few minutes to see if she was going to shrink any further: she felt a little nervous about this; ‘for it might end, you know,’ said Alice to herself, ‘in my going out altogether, like a candle. I wonder what I should be like then?’ And she tried to fancy what the flame of a candle is like after the candle is blown out, for she could not remember ever having seen such a thing. И эз шыбилясь ньӧти — ӧні сылӧн джудждаыс лои сӧмын дас дюйм. Ӧні нывка мӧвпыштіс, мый кокниа тӧрас дивӧ кодь пуйӧрӧ пыран ӧдзӧсӧ да ёна долыдмис. Сӧмын, мед мыйкӧ омӧльтор эз ло, Алиса виччысьыштіс — сылы окота вӧлі тӧдны, мый оз нин чин. Тайӧторйыс нывкаӧс майшӧдліскодь. — Тадзи кӧ ме водзӧ понда чинны, — аслысмоз шуис сійӧ, — ме верма ӧд дзикӧдз бырны. Сотча сись моз! А кутшӧм сэки эськӧ лоа? — И сійӧ зілис сувтӧдны син водзас серпас, кутшӧмӧн лоас биыс сись кусӧм бӧрын. Сы помнитмӧн, сэтшӧмторсӧ сійӧ эз на аддзывлы.
After a while, finding that nothing more happened, she decided on going into the garden at once; but, alas for poor Alice! when she got to the door, she found she had forgotten the little golden key, and when she went back to the table for it, she found she could not possibly reach it: she could see it quite plainly through the glass, and she tried her best to climb up one of the legs of the table, but it was too slippery; and when she had tired herself out with trying, the poor little thing sat down and cried. Нӧшта виччысьыштӧм мысти сійӧ стӧча тӧдмаліс, мый водзӧ нинӧм нин оз вежсьы; сэсся шуис пырны садйӧ. Коньӧрыс! Ӧдзӧс дорас матыстчӧмӧн нывка казяліс, мый вунӧдӧма восьтансӧ пызан вылас, а пызанлань матыстчӧмӧн гӧгӧрвоис — восьтанӧдз сійӧ оз нин судз. Клянича пырыс сійӧ аддзис пызан вылын куйлысь восьтансӧ. Алиса видліс кавшасьны пызан кокӧдыс вывлань, но кокыс вӧлі вывті нин шыльыд. Немас уджсьыс мудзӧмӧн коньӧр Алиса пуксис джоджӧ да бӧрддзис.
‘Come, there’s no use in crying like that!’ said Alice to herself, rather sharply; ‘I advise you to leave off this minute!’ She generally gave herself very good advice, (though she very seldom followed it), and sometimes she scolded herself so severely as to bring tears into her eyes; and once she remembered trying to box her own ears for having cheated herself in a game of croquet she was playing against herself, for this curious child was very fond of pretending to be two people. ‘But it’s no use now,’ thought poor Alice, ‘to pretend to be two people! Why, there’s hardly enough of me left to make one respectable person!’ — Но тырмас! — стрӧга тшӧктіс сійӧ аслыс недыр мысти. — Синванад шогтӧ он бырӧд. Вӧзъя тэд дзик ӧнія здукӧ дугӧдчыны бӧрдӧмысь. — Сійӧ аслыс пыр сетавліс бур вӧзйӧмъяс, кӧть и эз тшӧкыда ов на серти. Мукӧддырйиыс видліс асьсӧ сэтшӧм чорыда, мый синмыс тырліс синваӧн. А ӧтчыдысь весигтӧ пондыліс асьсӧ кучкавны бандзибас сыысь, мый мудераліс крокетысь ӧтнас ворсігӧн. Тайӧ йӧюкыс кык торъя нывка улӧ сетчылӧма ӧти кадӧ. — Но ӧні тайӧ, кӧть кыдзи кӧсъя, оз артмы! — мӧвпыштіс коньӧр Алиса. — Ме и ӧти вылас ӧдва-ӧдва тырма!
Soon her eye fell on a little glass box that was lying under the table: she opened it, and found in it a very small cake, on which the words ‘EAT ME’ were beautifully marked in currants. ‘Well, I’ll eat it,’ said Alice, ‘and if it makes me grow larger, I can reach the key; and if it makes me grow smaller, I can creep under the door; so either way I’ll get into the garden, and I don’t care which happens!’ Сэки сійӧ аддзис пызан улысь кляничаысь вӧчӧм кудтор. Алиса сійӧс восьтіс — сэні вӧлі неыджыд тупӧсь, а сы вылӧ мак тусьясӧн мичаа гижӧма: — СЁЙ МЕНӦ. — «Но мый, — шуис нывка аслыс, — ме сідзи и вӧча. Ме кӧ быдма, судзӧда эськӧ восьтансӧ, а чина кӧ, — писькӧдча ӧдзӧс увтіыс. Меным эськӧ сӧмын веськавны пуйӧрӧ, а кыдзи тайӧс вӧча — дзик веськодь.
She ate a little bit, and said anxiously to herself, ‘Which way? Which way?’, holding her hand on the top of her head to feel which way it was growing, and she was quite surprised to find that she remained the same size: to be sure, this generally happens when one eats cake, but Alice had got so much into the way of expecting nothing but out-of-the-way things to happen, that it seemed quite dull and stupid for life to go on in the common way. Алиса курччис пӧжассӧ да майшасигтырйи мӧвпыштіс: — Быдма али чина? Быдма али чина? — Сэккості сійӧ пуктіс кисӧ юр йылас, медым тӧдмавны, мый сыкӧд лоас. Сӧмын ёна шензис сыысь, мый эз ло ыджыдджык ни ичӧтджык. Дерт, тадзи век и овлӧ тупӧсь сёйигӧн, но Алиса удитіс нин велавны сыӧ, мый сы гӧгӧр овлӧны сӧмын дзик шензанторъяс; сылы ӧні лои гажтӧм да бӧбногса аскылӧма сыысь, мый олӧмыс кутіс мунны важ мозыс, дзик ӧтмоза.
So she set to work, and very soon finished off the cake. Сійӧ курччис нӧшта ӧти тор да ӧдйӧ сёйис пӧжассӧ дзоньнас.
CHAPTER II. The Pool of Tears ІІ ЮРПАС. Синва Ты
‘Curiouser and curiouser!’ cried Alice (she was so much surprised, that for the moment she quite forgot how to speak good English); ‘now I’m opening out like the largest telescope that ever was! Good-bye, feet!’ (for when she looked down at her feet, they seemed to be almost out of sight, they were getting so far off). ‘Oh, my poor little feet, I wonder who will put on your shoes and stockings for you now, dears? I’m sure I shan’t be able! I shall be a great deal too far off to trouble myself about you: you must manage the best way you can;—but I must be kind to them,’ thought Alice, ‘or perhaps they won’t walk the way I want to go! Let me see: I’ll give them a new pair of boots every Christmas.’ — Со лои тешкодьджык и тешкодьджык! — горӧдіс Алиса. Шемӧсмӧмысла сійӧ дзикӧдз вунӧдіс, кыдзи колӧ сёрнитны. — Ме ӧні нюжала ылӧ видзӧдан труба моз. Видза колянныд, кокъясӧй! — (Сійӧ здукас нывка буретш видзӧдліс кокъяс вылас да казяліс, кутшӧм ӧдйӧ найӧ лэбзьӧны увлань. Нӧшта неуна — и найӧ вошасны син водзысь). — Коньӧр менам кокъясӧй! Коді тіянӧс пондас кӧмӧдны? Меным ӧні тіянӧс, донукъясӧс, судзӧдтӧм нин лоӧ. Ми лоам ӧта-мӧд дорысь сэтшӧм ылынӧсь, меным тіян дорӧ лоас шог ни мог... Ковмас метӧг тіянлы овны. — Сэсся Алиса мӧвпалыштіс. — Век жӧ колӧ на дорӧ лоны меліджыкӧн, — аслыс шуис сійӧ. — А то ӧд босьтасны дай мунасны оз коланаинӧ. Ладнӧ инӧ! Рӧштво кежлӧ кута налы козин пыдди ыставны выль ботинки.
And she went on planning to herself how she would manage it. ‘They must go by the carrier,’ she thought; ‘and how funny it’ll seem, sending presents to one’s own feet! And how odd the directions will look! И Алиса пондіс лӧсьӧдавны юрас уджтасъяс. — Ковмас ыставны кӧмкотсӧ торъя йӧз пыр, — мӧвпаліс сійӧ. — Вот лоӧ тешкодь! Аслам кокъяслы козин! Дай инпасыс тешкодь сэтшӧм!
Alice’s Right Foot, Esq. „Веськыд Кок
Hearthrug, Ӧксайлы
near The Fender, Каминводзвывса вольӧс
(with Alice’s love). (каминысь кӧрт тас дорын куйлысь) Алисасянь чолӧмӧн“.
Oh dear, what nonsense I’m talking!’ Но ме и сӧра!
Just then her head struck against the roof of the hall: in fact she was now more than nine feet high, and she at once took up the little golden key and hurried off to the garden door. Сійӧ здукас нывка тангысис юрнас йиркӧ: сійӧ ӧд нюжаліс-быдмис ӧкмыс кымын футӧдз, эз этшаджык. Сэки сійӧ кватитіс пызансьыс зарни восьтансӧ да котӧртіс пуйӧрӧ нуӧдан ӧдзӧс дорӧ.
Poor Alice! It was as much as she could do, lying down on one side, to look through into the garden with one eye; but to get through was more hopeless than ever: she sat down and began to cry again. Коньӧр Алиса! Вермис ӧмӧй ӧні тӧрны сійӧ ӧдзӧсас? Сылы мойвиис сӧмын видзӧдлыны пуйӧрӧ син пӧвнас — та могысь сылы ковмис джоджас водны. Гуӧ пырӧм вылӧ некутшӧм лача эз вӧв. Нывка пуксис джоджӧ да бара бӧрддзис.
‘You ought to be ashamed of yourself,’ said Alice, ‘a great girl like you,’ (she might well say this), ‘to go on crying in this way! Stop this moment, I tell you!’ But she went on all the same, shedding gallons of tears, until there was a large pool all round her, about four inches deep and reaching half down the hall. — Яндысь, — шуис аслыс Алиса неуна сёрӧнджык. — Сэтшӧм ыджыд нывка (таын, дерт, сійӧ вӧлі прав) — и бӧрдан! Ӧні жӧ дугды, кылан? — Сӧмын синваыс киссис шорӧн да регыд сы гӧгӧр артмис ыджыд гӧп дюйм нёль кымын пыднаа. Ва визувтіс джоджӧдыс да воис нин зал шӧрӧдзыс.
After a time she heard a little pattering of feet in the distance, and she hastily dried her eyes to see what was coming. It was the White Rabbit returning, splendidly dressed, with a pair of white kid gloves in one hand and a large fan in the other: he came trotting along in a great hurry, muttering to himself as he came, ‘Oh! the Duchess, the Duchess! Oh! won’t she be savage if I’ve kept her waiting!’ Alice felt so desperate that she was ready to ask help of any one; so, when the Rabbit came near her, she began, in a low, timid voice, ‘If you please, sir—’ The Rabbit started violently, dropped the white kid gloves and the fan, and skurried away into the darkness as hard as he could go. Недыр мысти ылісянь кыліс ичӧтик кокъяслӧн шы. Алиса ӧдйӧ зэв чышкис синвасӧ да пондіс виччысьны. Вӧлӧмкӧ, тайӧ бӧр воӧма Еджыд Горткӧчыс. Пасьтасьӧма сійӧ парад вылӧ моз, ӧти киас кутӧ вӧлі вӧсни нойысь чуня кепысь, мӧд киас — пӧсялӧмысь ыджыд ӧвтчан. Котӧртігмозыс сійӧ лӧня броткис: — Ой, енмӧй, мый шуас Герцогань! Герцогань! Сійӧ этшысь петмӧн скӧрмас, сёрма кӧ ме. Нетшкантор лоа! — Алиса сэтшӧма шогаліс, мый дась вӧлі корны отсӧг кӧть кодлысь. Горткӧчыс кор сыкӧд орччасис, нывка вашкӧдіс: — Прӧшша кора, ӧксай... — Горткӧчыс чеччыштліс, чуня кепысьсӧ да ӧвтчансӧ уськӧдіс, нетшыштчис бокӧ да дзик пыр воши пемыдас.
Alice took up the fan and gloves, and, as the hall was very hot, she kept fanning herself all the time she went on talking: ‘Dear, dear! How queer everything is to-day! And yesterday things went on just as usual. I wonder if I’ve been changed in the night? Let me think: was I the same when I got up this morning? I almost think I can remember feeling a little different. But if I’m not the same, the next question is, Who in the world am I? Ah, that’s the great puzzle!’ And she began thinking over all the children she knew that were of the same age as herself, to see if she could have been changed for any of them. Алиса лэптіс ӧвтчансӧ да чуня кепысьсӧ. Залас жар вӧлі да сійӧ пондіс ӧвтчыны. — Ті сӧмын мӧвпыштӧй! — висьтавліс аслыс нывка. — Кутшӧм тешкодь талун луныс! А тӧрыт на ставыс вӧлі быдлунъя кодь! Гашкӧ, ме ачым войбыдӧн вежси? Вай казьтыштам: талун асыв чеччи кор, тайӧ ме вӧлі али эг ме? Быттьӧкӧ, абу нин дзик ме. Но тадзи кӧ, коді нӧ ме лоа? Зэв сьӧкыд вежӧртны... — Сэсся Алиса пондіс юрсьыс лыддьӧдлыны сыкӧд ӧти арлыда нывъёртъяссӧ. Гашкӧ, сійӧ пӧрис на пиысь ӧтиӧ?
‘I’m sure I’m not Ada,’ she said, ‘for her hair goes in such long ringlets, and mine doesn’t go in ringlets at all; and I’m sure I can’t be Mabel, for I know all sorts of things, and she, oh! she knows such a very little! Besides, she’s she, and I’m I, and—oh dear, how puzzling it all is! I’ll try if I know all the things I used to know. Let me see: four times five is twelve, and four times six is thirteen, and four times seven is—oh dear! I shall never get to twenty at that rate! However, the Multiplication Table doesn’t signify: let’s try Geography. London is the capital of Paris, and Paris is the capital of Rome, and Rome—no, that’s all wrong, I’m certain! I must have been changed for Mabel! I’ll try and say “How doth the little—“’ and she crossed her hands on her lap as if she were saying lessons, and began to repeat it, but her voice sounded hoarse and strange, and the words did not come the same as they used to do: — Став сертиыс ме абу Ада! — шуис нывка чорыда. — Сылӧн юрсиыс чикыля, а менам абу! И, дерт, ме абу Мейбл. Ме сымда ставсӧ тӧда, а сійӧ нинӧм оз! Дай сійӧ тайӧ сійӧ, а ме тайӧ ме! Кутшӧм ставыс гӧгӧрвотӧмтор. Ноко, ачымӧс прӧверита, юрын кута ог, мый тӧдлі. Сідзкӧ: вит лыдмӧдам нёльысь — кызь, квайт лыдмӧдам нёльысь — дас куим; сизим лыдмӧдам нёльысь... Тадзитӧ ме кызьӧдз некор ог во! Но ладнӧ, лыдмӧдан таблицаыс — сійӧ тӧдчытӧмтор! Видла география! Лондон — Парижлӧн юркар, а Париж — Римлӧн юркар, а Рим... Абу, ставыс абу тадз, ставыс абу стӧч! Тӧдӧмысь, ме пӧри Мейблӧ. Ноко, видла лыддьыны юрысь „Кыдз тіралӧ…“ кывбур. Нывка пуктіс кияссӧ пидзӧс вылас, урок дырйиыс моз, сэсся заводитіс. Но гӧлӧсыс сылӧн кыліс зэв тешкодя, быттьӧкӧ кодкӧ мӧд киргӧмӧн висьтавліс сы пыдди дзик мӧд сикас кывъяс:
‘How doth the little crocodile — Кыдз тіралӧ дзоля бӧжнас
Improve his shining tail, Ичӧтик крокодил
And pour the waters of the Nile Шувгӧ гыа–шапа лыанас
On every golden scale! Лӧня кывтысь Нил!
‘How cheerfully he seems to grin, Кутшӧм кужӧмӧн легӧдӧ
How neatly spread his claws, Мичаник гыжнас со
And welcome little fishes in Черипиянӧс чолӧмаліг
With gently smiling jaws!’ Ньылыштӧ дзоньнассӧ!
‘I’m sure those are not the right words,’ said poor Alice, and her eyes filled with tears again as she went on, ‘I must be Mabel after all, and I shall have to go and live in that poky little house, and have next to no toys to play with, and oh! ever so many lessons to learn! No, I’ve made up my mind about it; if I’m Mabel, I’ll stay down here! It’ll be no use their putting their heads down and saying “Come up again, dear!” I shall only look up and say “Who am I then? Tell me that first, and then, if I like being that person, I’ll come up: if not, I’ll stay down here till I’m somebody else”—but, oh dear!’ cried Alice, with a sudden burst of tears, ‘I do wish they would put their heads down! I am so very tired of being all alone here!’ — Кывъясыс дзик мӧд сикасӧсь! — шуис коньӧр Алиса, да синъясыс сылӧн бара тырины синваӧн. — Сідзкӧ, ме век жӧ Мейбл. Ковмас мем ӧні овны тайӧ важиник керкаторйын. Дай ни ӧти чача менам оз ло! Бара помтӧг ковмас велӧдны урокъяс. Но мый сэсся, шуӧма кӧ шуӧма: ме кӧ Мейбл, кольчча татчӧ пыр кежлӧ. Мед сӧмын видласны воны мела татчӧ. Юрсӧ ӧшӧдасны, кутасны корны: „Кай, бобӧӧй, миян дорӧ.“ А ме на вылӧ видзӧдлас чӧвта да вочавидза: „Медводз висьталӧй, коді ме! Меным кӧ тайӧ кажитчас, ме кая, оз кӧ — кольчча татчӧ, кытчӧдз ог пӧр кодӧкӧ мӧдӧ!“ — Сэки синваыс ыльӧбтіс сы синъясысь. — Мыйла мела некод оз лок? Кутшӧма нин дышӧдіс тані пукавны ӧтнамлы.
As she said this she looked down at her hands, and was surprised to see that she had put on one of the Rabbit’s little white kid gloves while she was talking. ‘How can I have done that?’ she thought. ‘I must be growing small again.’ She got up and went to the table to measure herself by it, and found that, as nearly as she could guess, she was now about two feet high, and was going on shrinking rapidly: she soon found out that the cause of this was the fan she was holding, and she dropped it hastily, just in time to avoid shrinking away altogether. Тайӧс шуигкості Алиса видзӧдліс увлань да шензьӧмӧн казяліс — сёрнитігас сійӧ ӧти киас пасьталӧма Горткӧчлысь ичӧтик чуня кепысьсӧ. — Кыдзи тадзи ме верми вӧчны? — мӧвпыштіс сійӧ. — Тыдалӧ, ме бара чина. — Алиса чеччис да матыстчис пызан дорӧ тӧдмавны, кутшӧм джудждаа сійӧ ӧні лои. Став сертиыс, кык футысь унджык эз вӧв, дай сійӧ век на зэв ӧдйӧ вӧлі чинӧ. Регыд сійӧ гӧгӧрвоис, мый помканас вӧлӧма киын кутана ӧвтчаныс, кодӧс сэсся пырысьтӧм-пыр шыбитіс джоджас. И буртор вӧчис — а то вермис ӧд дзикӧдз вошны!
‘That was a narrow escape!’ said Alice, a good deal frightened at the sudden change, but very glad to find herself still in existence; ‘and now for the garden!’ and she ran with all speed back to the little door: but, alas! the little door was shut again, and the little golden key was lying on the glass table as before, ‘and things are worse than ever,’ thought the poor child, ‘for I never was so small as this before, never! And I declare it’s too bad, that it is!’ — Упп-п! Ӧдва мездми! — шуис Алиса татшӧм вежсьӧмысь повзьӧмӧн, но ловйӧн кольӧмысь радліг. — А ӧні — пуйӧрӧ! — И котӧртіс ӧдзӧслань. Ок, ок, ок! Ӧдзӧсыс бара вӧлӧма игана, а зарни восьтаныс важ моз куйлӧ вӧлі кляничаысь вӧчӧм пызан вылын. — Кадысь кадӧ абу кокниджык! — думыштіс коньӧр Алиса. — Этатшӧм ичӧтикнас ме ньӧтчыдысь на эг вӧвлы! Нем бурыс абу меным таысь! Мат дай сӧмын...
As she said these words her foot slipped, and in another moment, splash! she was up to her chin in salt water. Her first idea was that she had somehow fallen into the sea, ‘and in that case I can go back by railway,’ she said to herself. (Alice had been to the seaside once in her life, and had come to the general conclusion, that wherever you go to on the English coast you find a number of bathing machines in the sea, some children digging in the sand with wooden spades, then a row of lodging houses, and behind them a railway station.) However, she soon made out that she was in the pool of tears which she had wept when she was nine feet high. Сэки друг нывка вильдіс да — буз! — уси ваӧ. Ваыс вӧлі сола да сылы вӧлі тшӧка лыӧдзыс. Водзассӧ сійӧ чайтіс, мый кутшӧмкӧ ногӧн усис саридзӧ. — Татшӧм ногӧн кӧ лои, — мӧвпыштіс нывка, позяс мунны кӧрттуйӧд. (Алиса сӧмын ӧтчыдысь и вӧвлі саридз вадорын да та вӧсна сылы кажитчис, мый сэні ставыс овлӧ ӧткодь: саридзын — уялӧм могысь кабина-йӧртӧдъяс, вадорын посни челядь пу зыръясӧн кыпӧдалӧны лыаысь изкаръяс, сэсся водзӧ пансионъяс, а на сайын кӧрттуй станция.) Но регыд мысти сійӧ гӧгӧрвоис, мый усьӧма синва тыра саридзӧ, аслас бӧрдӧмысь визувтӧмаӧ, кор пыднаыс лои ӧкмыс фут.
‘I wish I hadn’t cried so much!’ said Alice, as she swam about, trying to find her way out. ‘I shall be punished for it now, I suppose, by being drowned in my own tears! That will be a queer thing, to be sure! However, everything is queer to-day.’ — Ой, мыйла тадзи ме бӧрді, — мӧвпыштіс Алиса да уяліс кытшъяс вӧчалӧмӧн да тӧдмавны зільӧмӧн, вадорыс кӧніджык. — Вот йӧй ногӧн лоӧ, вӧя кӧ аслам синваӧ! Сідз мем и колӧ! Дерт, тайӧ лоис эськӧ зэв тешкодьтор! Дай ина — талун ставыс тешкодь!
Just then she heard something splashing about in the pool a little way off, and she swam nearer to make out what it was: at first she thought it must be a walrus or hippopotamus, but then she remembered how small she was now, and she soon made out that it was only a mouse that had slipped in like herself. Сэки друг Алиса кыліс кутшӧмкӧ польӧдчан шы да кывтіс сылань тӧдмавны, коді сэні шыалӧ. Медводзсӧ чайтліс, мый тайӧ морж либӧ бегемот, но сэсся казьтіс, кутшӧм сійӧ ӧні дзоляник да сюся видзӧдӧм мысти аддзис сӧмын шырӧс, коді, тӧдӧмысь, тшӧтш усьӧма ваӧ.
‘Would it be of any use, now,’ thought Alice, ‘to speak to this mouse? Everything is so out-of-the-way down here, that I should think very likely it can talk: at any rate, there’s no harm in trying.’ So she began: ‘O Mouse, do you know the way out of this pool? I am very tired of swimming about here, O Mouse!’ (Alice thought this must be the right way of speaking to a mouse: she had never done such a thing before, but she remembered having seen in her brother’s Latin Grammar, ‘A mouse—of a mouse—to a mouse—a mouse—O mouse!’) The Mouse looked at her rather inquisitively, and seemed to her to wink with one of its little eyes, but it said nothing. — Панны-ӧ сёрни сыкӧд али оз ков? — думыштіс Алиса. — Талун ставыс шемӧсмӧдана, гашкӧ, и сійӧ кужӧ сёрнитны. Мый кӧть оз ло, а видлыны колӧ! — И сійӧ юаліс: — Шырӧ! Он-ӧ ті тӧдӧй, кыдзи петны тайӧ гӧпсьыс. Мем ёна нин дышӧдіс тані уявнысӧ, Шырӧ!? — (Алиса чайтӧ вӧлі, мый буретш тадзи колӧ вӧлі шыӧдчыны шыръяс дорӧ. Некутшӧм сям сылӧн та боксянь эз вӧв, но сылы тӧд вылас воис вокыслӧн латин кыв граматикаӧ велӧдан небӧгыс: — Нимтан — Шыр, Асалан — Шырлӧн, Сетан — Шырлы, Мыжалан — Шырӧс, Чуксалан — Шырӧ!») Шырыс видзӧдліс сы вылӧ гӧгӧрвотӧма да синнас сылы лапнитіс (тадзи Алисалы кажитчис тай), но воча ни ӧти кыв эз шу.
‘Perhaps it doesn’t understand English,’ thought Alice; ‘I daresay it’s a French mouse, come over with William the Conqueror.’ (For, with all her knowledge of history, Alice had no very clear notion how long ago anything had happened.) So she began again: ‘Ou est ma chatte?’ which was the first sentence in her French lesson-book. The Mouse gave a sudden leap out of the water, and seemed to quiver all over with fright. ‘Oh, I beg your pardon!’ cried Alice hastily, afraid that she had hurt the poor animal’s feelings. ‘I quite forgot you didn’t like cats.’ — Гашкӧ, сійӧ миян ногӧн оз гӧгӧрво? — мӧвпаліс Алиса. — Друг сійӧ Прансіяысь? Воис татчӧ Вильгельм Тышкалыськӧд. (Кӧть Алиса и нимкодясьӧ вӧлі аслас история тӧдӧмлунъяснас, тыр-бура эз тӧдлы мый сэки вӧвлӧма.) Сэсся бара юалас: — Оù est ma chatte?»* (Прансуз кыв велӧдан небӧгас тайӧ юалӧмыс вӧлі медводдза.) Шыр чеччыштіс васьыс да дзоньнас тірзьӧ вӧлі повзьӧмысла. — Прӧшша кора! — ӧдйӧ шуис Алиса ичӧтик пемӧсӧс повзьӧдӧмсӧ казялӧм мысти. — Ме вунӧді, ті ӧд онӧ радейтӧй каньясӧс.
‘Not like cats!’ cried the Mouse, in a shrill, passionate voice. ‘Would you like cats if you were me?’ — Ог радейт каньясӧс? — лэчыд гӧлӧсӧн горӧдіс Шыр. — А тэ эськӧ найӧс менам местаын радейтін?
‘Well, perhaps not,’ said Alice in a soothing tone: ‘don’t be angry about it. And yet I wish I could show you our cat Dinah: I think you’d take a fancy to cats if you could only see her. She is such a dear quiet thing,’ Alice went on, half to herself, as she swam lazily about in the pool, ‘and she sits purring so nicely by the fire, licking her paws and washing her face—and she is such a nice soft thing to nurse—and she’s such a capital one for catching mice—oh, I beg your pardon!’ cried Alice again, for this time the Mouse was bristling all over, and she felt certain it must be really offended. ‘We won’t talk about her any more if you’d rather not.’ — Тӧдӧмысь, эг, — видліс лӧньӧдны пемӧсӧс Алиса. — Кора тіянӧс, энӧ скӧралӧй! Жаль, ме ог вермы петкӧдлыны тіянлы миянлысь Динаӧс. Ті кӧ эськӧ сійӧс сӧмын аддзылінныд, ме чайтӧмӧн, пондінныд радейтны каньясӧс. Сійӧ сэтшӧм мелі, сэтшӧм лӧнь, — мӧвпалан чужӧмӧн водзӧ нуӧдіс Алиса, дышпырысь сола ваын уяліг. — Пукалӧ ас кежсьыс камин дорын, мургӧ да мыссьӧ. И сэтшӧм небыдик гӧна, мый сідзи и окота малыштны! А кыдзи сійӧ шырсӧ куталӧ!... Ой, прӧшша кора! Энӧ дивитӧй! — Шырлӧн гӧныс лои сувтса. Алиса гӧгӧрвоис, мый дойдіс сійӧс. — Тіянлы кӧ тайӧ оз во сьӧлӧм выланыд, огӧ кутӧй та йылысь сёрнитны, — шуис Алиса.
‘We indeed!’ cried the Mouse, who was trembling down to the end of his tail. ‘As if I would talk on such a subject! Our family always hated cats: nasty, low, vulgar things! Don’t let me hear the name again!’ — Огӧй? — горӧдіс Шыр, юрсяньыс бӧжӧдзыс тірзигтыр. — Позьӧ чайтны, ме пані тайӧ сёрнисӧ! Миян котырын нэмсӧ мустӧмтылісны каньясӧс. Пеж, няйт, зывӧктӧдана вижляяс! Кывзыны на йылысь ог кӧсйы!
‘I won’t indeed!’ said Alice, in a great hurry to change the subject of conversation. ‘Are you—are you fond—of—of dogs?’ The Mouse did not answer, so Alice went on eagerly: ‘There is such a nice little dog near our house I should like to show you! A little bright-eyed terrier, you know, with oh, such long curly brown hair! And it’ll fetch things when you throw them, and it’ll sit up and beg for its dinner, and all sorts of things—I can’t remember half of them—and it belongs to a farmer, you know, and he says it’s so useful, it’s worth a hundred pounds! He says it kills all the rats and—oh dear!’ cried Alice in a sorrowful tone, ‘I’m afraid I’ve offended it again!’ For the Mouse was swimming away from her as hard as it could go, and making quite a commotion in the pool as it went. — Бур, бур! — мӧдтор вылӧ сёрнисӧ вуджӧдны зілиг шуис Алиса. — А... понъясӧс ті радейтанныд? — Шыр чӧв оліс. — Миянкӧд орччӧн олӧ сэтшӧм мусаник пон. Меным эськӧ зэв окота тіянӧс сыкӧд тӧдмӧдны! Ичӧтик тэръер! Синмыс сылӧн югъялӧ, мышкуыс мугов, кузь да гыяс кодь чикыля гӧна! Шыбитан кӧ сылы мыйкӧ, понмыс дзик пыр жӧ бӧр вайӧ, а сэсся пуксьӧ бӧръя кок вылас да корӧ, медым сылы лытор сетасны! Мыйсӧ сӧмын сійӧ оз вӧч — ставсӧ он вермы висьтавны! Месайыс сылӧн му вӧдитысь, сійӧ шуӧ, татшӧм понмыслӧн доныс пӧ ок ыджыд. Сійӧ доргӧгӧрсьыс став крысасӧ нин бырӧдӧма да став шырсӧ... Ой, енмӧй! — жугыля шуис Алиса. — Ме ног, ме тіянӧс бара дойді! — Шырыс мый вынсьыс кывтіс нывкасянь бокӧ, весигтӧ ваас кыпалісны гыяс.
So she called softly after it, ‘Mouse dear! Do come back again, and we won’t talk about cats or dogs either, if you don’t like them!’ When the Mouse heard this, it turned round and swam slowly back to her: its face was quite pale (with passion, Alice thought), and it said in a low trembling voice, ‘Let us get to the shore, and then I’ll tell you my history, and you’ll understand why it is I hate cats and dogs.’ — Шырӧй, мусаӧй! — меліа горӧдіс Алиса. — Кора тіянӧс, бергӧдчӧй бӧр. Кань-понсӧ кӧ ті мустӧмтад, на йылысь ни ӧти кыв нин ог шу! Тайӧс кылӧмӧн Шырыс бергӧдчис да надзӧник кывтіс бӧр. Сійӧ вӧлі повзьымӧн бледӧдӧма. («Скӧрсьыс! — мӧвпыштіс Алиса). — Петам вадорас, — шуис Шыр лӧнь тірзян гӧлӧсӧн, — и ме висьтала тэныд мекӧд лоӧмтор йылысь. Сэки тэ гӧгӧрвоан, мыйла ме мустӧмта каньясӧс да понъясӧс.
It was high time to go, for the pool was getting quite crowded with the birds and animals that had fallen into it: there were a Duck and a Dodo, a Lory and an Eaglet, and several other curious creatures. Alice led the way, and the whole party swam to the shore. Збыльысь, колӧ вӧлі петны нин. Регыд гӧптас лои дзескыд сэтчӧ усялӧм быдсяма лэбачысь да пемӧсысь. Сэні вӧліны Чӧж, Додо, Лори Попугайпи, Кутшпи да мукӧд шензьӧдана ловъятор. Алиса пондіс кывтны вадорлань, и ставныс вӧтчисны сы бӧрся.
CHAPTER III. A Caucus-Race and a Long Tale ІІІ ЮРПАС. Кытш Кузя Котралӧм да Кузь Висьт
They were indeed a queer-looking party that assembled on the bank—the birds with draggled feathers, the animals with their fur clinging close to them, and all dripping wet, cross, and uncomfortable. Вадорӧ чукӧртчӧм котырыс ортсысяньыс эз вӧв мича: лэбачьяслӧн бордъясыс дзугсьӧмаӧсь, вӧрпаяслӧн гӧныс сулик ва. Ваыс насянь визувтіс шорӧн, быдӧнлы вӧлі кӧдзыд да шуштӧм.
The first question of course was, how to get dry again: they had a consultation about this, and after a few minutes it seemed quite natural to Alice to find herself talking familiarly with them, as if she had known them all her life. Indeed, she had quite a long argument with the Lory, who at last turned sulky, and would only say, ‘I am older than you, and must know better’; and this Alice would not allow without knowing how old it was, and, as the Lory positively refused to tell its age, there was no more to be said. Медводз, дерт, колӧ вӧлі корсьны косьтысянін. Пондісны сӧветуйтчыны. Некымын минут мысти Алисалӧн чужис сэтшӧм аскылӧм, быттьӧкӧ найӧс ставнысӧ сійӧ тӧдліс дзонь нэм чӧж нин. Нывка весиг пырис венӧ Лори Попугайпикӧд, коді пӧльтчӧмӧн век долис: — Ме тэысь ыджыдджык да бурджыка тӧда кӧні мый! — Алиса чорыда корис висьтавны сылы ассьыс арлыдсӧ, но Попугайпи кыв эз шу воча. Таӧн веныс и помасис.
At last the Mouse, who seemed to be a person of authority among them, called out, ‘Sit down, all of you, and listen to me! I’ll soon make you dry enough!’ They all sat down at once, in a large ring, with the Mouse in the middle. Alice kept her eyes anxiously fixed on it, for she felt sure she would catch a bad cold if she did not get dry very soon. Медбӧрын Шыр, кодӧс ставыс вылӧ пуктӧны вӧлі, горӧдіс: — Пуксялӧй, ставныд пуксялӧй да кывзӧй. Ті менам ӧні здукӧн косьманныд! — Ставныс кывзысьӧмӧн пуксялісны кытшӧ, а Шыр сувтіс шӧрас. Алиса сы вылысь синсӧ эз вештыв, тӧдіс ӧд — оз кӧ ӧні жӧ косьмы, вермас чорыда кынмавны.
‘Ahem!’ said the Mouse with an important air, ‘are you all ready? This is the driest thing I know. Silence all round, if you please! “William the Conqueror, whose cause was favoured by the pope, was soon submitted to by the English, who wanted leaders, and had been of late much accustomed to usurpation and conquest. Edwin and Morcar, the earls of Mercia and Northumbria—“’ — Кхе-кхе! — кызышталӧм бӧрын зэв кыпыд руӧн Шыр шуис. — Ті дасьӧсь? Сідзкӧ заводитам. Тайӧ тіянӧс здукӧн косьтас! Чӧв-лӧнь! „Вильгельм Тышкалысь, Римса папасянь ошканакыв босьтӧмӧн, ӧдйӧ сюйис ас улас англосаксъясӧс, кодъяслы колӧ вӧлі зумыд каналӧм, кодъяс ас нэмас аддзылісны уна лёктор, му да трон налысь мырддялӧм. Эдвин Мерсин граф да Моркар граф, Нотумбрин граф...
‘Ugh!’ said the Lory, with a shiver. — Да-а! — шуис Попугайпи да дрӧгмуніс.
‘I beg your pardon!’ said the Mouse, frowning, but very politely: ‘Did you speak?’ — Прӧшша кора, — юаліс Шыр дӧзмӧмӧн, но зэв вежавидзанаа, — ті быттьӧкӧ мыйкӧ шуинныд?
‘Not I!’ said the Lory hastily. — Эг, эг, — ӧдйӧ вочавидзис Попугайпи.
‘I thought you did,’ said the Mouse. ‘—I proceed. “Edwin and Morcar, the earls of Mercia and Northumbria, declared for him: and even Stigand, the patriotic archbishop of Canterbury, found it advisable—“’ — Сідзкӧ, мем каститчис, — пасйис Шыр. — Сідз, ме водзӧ висьтала. „Эдвин, Мерсин граф и Моркар, Нотумбрин граф сувтісны Вильгельм Тышкалысь дор да весиг Стиганд, Кентербериысь ыджыд аркирей, аддзис тайӧс бур воськов пыдди...
‘Found what?’ said the Duck. — Мый сійӧ аддзис? — юаліс Чӧж.
‘Found it,’ the Mouse replied rather crossly: ‘of course you know what “it” means.’ — ...аддзис тайӧс», воча шуис Шыр. — Тэ мый, он тӧд мый сійӧ „тайӧыс“.
‘I know what “it” means well enough, when I find a thing,’ said the Duck: ‘it’s generally a frog or a worm. The question is, what did the archbishop find?’ — Кыдз нӧ сійӧс ог тӧд, — вочавидзис Чӧж. — Кор ме мыйкӧ аддза, сійӧ векджык овлӧ лягуша либӧ нидзув. Юалӧм со кутшӧм, мый аддзӧма ыджыд аркирейыс?
The Mouse did not notice this question, but hurriedly went on, ‘“—found it advisable to go with Edgar Atheling to meet William and offer him the crown. William’s conduct at first was moderate. But the insolence of his Normans—” How are you getting on now, my dear?’ it continued, turning to Alice as it spoke. Шыр эз уськӧд асьсӧ сэтчӧдз, медым вочавидзны юалӧм вылас да тэрыба висьталіс водзӧ: — „...аддзис тайӧс бур воськов пыдди да шуис Эдгар Этэлингкӧд мӧдӧдчыны Вильгельм дорӧ да вӧзйыны сылы корона. Водзассӧ Вильгельм ёна асьсӧ кутіс, но аслас тышйӧзыслӧн наянлуныс...“ Но мый, донукӧй, косьмыштан он? — юаліс сійӧ Алисалысь.
‘As wet as ever,’ said Alice in a melancholy tone: ‘it doesn’t seem to dry me at all.’ — Месянь сідзи и визувтӧ, — шога вочавидзис Алиса. — Ме ньӧти ог косьмы!
‘In that case,’ said the Dodo solemnly, rising to its feet, ‘I move that the meeting adjourn, for the immediate adoption of more energetic remedies—’ — Но тадзи кӧ, — юӧртіс Додо, — ме вӧзъя вынсьӧдны помшуӧм ӧні жӧ пӧдлавны чукӧртчӧмсӧ сы могысь, медым ошкыны виччысьны вермытӧм мераяс регыдъя кадӧ олӧмӧ пӧртана...
‘Speak English!’ said the Eaglet. ‘I don’t know the meaning of half those long words, and, what’s more, I don’t believe you do either!’ And the Eaglet bent down its head to hide a smile: some of the other birds tittered audibly. — Сёрнитӧй морт ногӧн, — шуис Кутшпи. — Ме тайӧ кывъяссьыс весиг джынсӧ ог тӧд! Да и ті асьныд, ме ногӧн, найӧс онӧ гӧгӧрвоӧй. — Сэсся Кутшпи бергӧдчис мышкӧн, медым дзебны ассьыс нюмсӧ. Лэбачьяс тшӧтш серӧктісны.
‘What I was going to say,’ said the Dodo in an offended tone, ‘was, that the best thing to get us dry would be a Caucus-race.’ — Ме кӧсйылі шуны, — на вылӧ дӧзмӧмӧн шуис Додо, — мый колӧ котравны кытшӧд. Сэки ми ӧти здукӧн косьмам!
‘What is a Caucus-race?’ said Alice; not that she wanted much to know, but the Dodo had paused as if it thought that somebody ought to speak, and no one else seemed inclined to say anything. — А мый сійӧ сэтшӧмыс? — юаліс Алиса. Збыльысьсӧ эськӧ тайӧс сылы эз ёна окота вӧв тӧдны, но Додо мыйкӧ мӧвпаліг чӧв оліс — тыдалӧ, виччысис юалӧм. Сӧмын ставныс ланьтӧмӧн олісны да та понда юасьны ковмис Алисалы.
‘Why,’ said the Dodo, ‘the best way to explain it is to do it.’ (And, as you might like to try the thing yourself, some winter day, I will tell you how the Dodo managed it.) — Гӧрвоӧдӧм дорысь бурджык эськӧ петкӧдлыны! — воча чӧвтіс Додо. (Гашкӧ лыддьысьысь кӧсъяс коркӧ тӧвнас ворсны тайӧ ворсӧмнас? Сідзкӧ, висьтала ӧні, мый вӧчис Додо).
First it marked out a race-course, in a sort of circle, (‘the exact shape doesn’t matter,’ it said,) and then all the party were placed along the course, here and there. There was no ‘One, two, three, and away,’ but they began running when they liked, and left off when they liked, so that it was not easy to know when the race was over. However, when they had been running half an hour or so, and were quite dry again, the Dodo suddenly called out ‘The race is over!’ and they all crowded round it, panting, and asking, ‘But who has won?’ Медводз сійӧ гижтіс муас кытш. Збыльысьсӧ эськӧ кытшыс эз артмы лючки мича, но Додо шуис: — Пертаслӧн мичлуныс абу тӧдчана! — А сэсся сувтӧдаліс ставнысӧ кытшас кодӧс кыдзи. Некод некутшӧм команда эз сет — ставыс кор кӧсйисны котӧртісны. Сьӧкыд вӧлі гӧгӧрвоны, кор да кыдзи тайӧ ордйысьӧмыс помасяс. Час джын мысти, став котӧртысьыс косьмис кор, Додо горӧдіс: — Котралӧмлы пом! — Ставныс сы гӧгӧр чукӧртчисны да, сьӧкыда лолалӧмӧн, кутісны юасьны: — Коді вермысьыс?
This question the Dodo could not answer without a great deal of thought, and it sat for a long time with one finger pressed upon its forehead (the position in which you usually see Shakespeare, in the pictures of him), while the rest waited in silence. At last the Dodo said, ‘Everybody has won, and all must have prizes.’ Тайӧ юалӧм вылас Додо лючки-бура думышттӧг вочавидзны эз вермы. Сійӧ джӧм сувтіс да чуньнас пыкис кымӧссӧ (татшӧм пертасас пырджык серпасалӧны Шекспирӧс, эн на вунӧд?), да вӧйтчис мӧвпалӧмӧ. А став мукӧдыс лӧня виччысисны. Вӧлисти сэсся Додо чӧвтіс: — Вермисны ставӧн! И быдӧнлы вичмис козин!
‘But who is to give the prizes?’ quite a chorus of voices asked. — А коді найӧс кутас сетавны? — юалісны ставныс ӧтув.
‘Why, she, of course,’ said the Dodo, pointing to Alice with one finger; and the whole party at once crowded round her, calling out in a confused way, ‘Prizes! Prizes!’ — Сійӧ, дерт, — вочавидзис Додо да индіс чуньнас Алиса вылӧ. Ставныс кытшалісны нывкаӧс да ӧта-мӧд вежмӧныс пондісны горзыны: — Козин! Козин! Сетав козинъяс!
Alice had no idea what to do, and in despair she put her hand in her pocket, and pulled out a box of comfits, (luckily the salt water had not got into it), and handed them round as prizes. There was exactly one a-piece all round. Алиса шӧйӧвошис. Падъялігмоз сійӧ сюйис кисӧ зептас да перйис сэтысь мампась тыра тубрас. (Шуд вылӧ, синваыс нинӧм абу нильзьӧдӧма). Сійӧ сеталіс найӧс чукӧртчӧмаяслы, морт ӧтиӧн, ӧдва тырмис.
‘But she must have a prize herself, you know,’ said the Mouse. — Эталы козинсӧ сетны эськӧ… колыштӧ жӧ, — шуис Шыр Алиса йылысь.
‘Of course,’ the Dodo replied very gravely. ‘What else have you got in your pocket?’ he went on, turning to Alice. — Дерт, — нырсӧ вылын кутӧмӧн кывйӧ сетчис Додо. Сэсся Алисалань бергӧдчӧмӧн юаліс: — Зептад мыйкӧ тэнад колис эз?
‘Only a thimble,’ said Alice sadly. — Эз, — гажтӧма вочавидзис Алиса. — Сӧмын чуньлыс.
‘Hand it over here,’ said the Dodo. — Вай сійӧс татчӧ! — тшӧктіс Додо.
Then they all crowded round her once more, while the Dodo solemnly presented the thimble, saying ‘We beg your acceptance of this elegant thimble’; and, when it had finished this short speech, they all cheered. Сэки сэсся ставныс сувталісны Алиса гӧгӧр, а Додо зэв кыпыда нюжӧдіс нывкалы чуньлыссӧ да шуис: — Ми корам тэнӧ босьтны козин пыдди тайӧ мичаник чуньлыссӧ! — Тайӧ дженьыдик сёрни бӧрас пондісны ставныс гораа кекӧначавны.
Alice thought the whole thing very absurd, but they all looked so grave that she did not dare to laugh; and, as she could not think of anything to say, she simply bowed, and took the thimble, looking as solemn as she could. Алисалы тайӧ церемонньӧыс кажитчис зэв тешкодьӧн, сӧмын ортсысяньыс ставныс вӧліны зэв серьёзнӧйӧсь, нывка весиг серӧктынысӧ эз лысьт. Сійӧ кӧсйис вочавидзны Додолы сёрни бӧрын, сӧмын немтор эз аддзы бурджыксӧ кыдзи ньӧжйӧ копыртчывны да босьтны чуньлыссӧ бӧр.
The next thing was to eat the comfits: this caused some noise and confusion, as the large birds complained that they could not taste theirs, and the small ones choked and had to be patted on the back. However, it was over at last, and they sat down again in a ring, and begged the Mouse to tell them something more. Ставныс пондісны сетӧмторсӧ сёйны. Кыпаліс ыджыд шы да гор. Ыджыд лэбачьяс ӧти здукӧн ньылыштісны ассьыс цукатъяссӧ да пондісны норасьны, мый видлынысӧ немтор эз удитны. А ичӧтджык кайяслӧн мампасьыс сибдіс горшаныс — ковмис налы вачкавны мышкуас. Сэсся вӧлисти ставныс сёйисны, бара пуксялісны кытшӧ да корисны Шырӧс нӧшта мыйкӧ висьтавны.
‘You promised to tell me your history, you know,’ said Alice, ‘and why it is you hate—C and D,’ she added in a whisper, half afraid that it would be offended again. — Ті кӧсйысинныд висьтавны миянлы ассьыныд историянытӧ, — шуис Алиса. — И мыйла ті мустӧмтанныд... К. да П. — Бӧръя сёрникузясӧ сійӧ шуис шӧпкӧдӧмӧн, мед эськӧ бара Шырӧс оз ло дойдӧма.
‘Mine is a long and a sad tale!’ said the Mouse, turning to Alice, and sighing. — Тайӧ зэв кузь да гажтӧм висьт, — заводитіс Шыр ышловзьӧмӧн. Неуна чӧв олӧм мысти сійӧ друг чилӧстіс: — Лякӧсь бӧж!
‘It is a long tail, certainly,’ said Alice, looking down with wonder at the Mouse’s tail; ‘but why do you call it sad?’ And she kept on puzzling about it while the Mouse was speaking, so that her idea of the tale was something like this:— — Бӧж йылысь? — кывбӧритіс Алиса гӧгӧрвотӧма да видзӧдліс сылӧн бӧж вылӧ. — Гажтӧм висьт тіян бӧжныд йылысь? — Шырлӧн сёрнитігкості Алиса эз вермы гӧгӧрвоны, кутшӧм йитӧд висьтыслӧн шыр бӧж дорӧ. Та вӧсна Шырлӧн висьталӧмторйыс Алиса вежӧрын артмис со татшӧм:
‘Fury said to a — Ӧтчыд каньпи, нимыс Кась-кась-Вась
mouse, That he Шырлы шуӧма со тадз:
met in the house, „Вот мый, лёк ёрт, миянӧс виччысьӧ ёрд.
“Let us both go to Мунамӧ сэтчӧ да тэ эн пыксьы,
Тэнӧ ёрдігӧн меным вай мынтысь.
Ӧд ме быд асыв уджтӧг пукала со.“
Сэки наян шыр ланьтӧмӧн эз падъяв дыр,
Касьлы воча шуис со мый пырысь-пыр:
„Ӧксай, тӧд, ёрдыд туясьтӧг оз мӧд.“
„Ачым туясьысь, и ёрдысь.“
Каньным воча шуис „ёртлы“
Ёрда тэнӧ — никтан ӧдйӧ, тӧд!“
Слогалӧмӧн:
Ӧт-чыд кань-пи, ним-ыс Кась-Кась-Вась
Шыр-лы шу-ӧма со тадз:
Вот мый, лёк ёрт, ми-ян-ӧс вич-чы-сьӧ ёрд.
Му-на-мӧ сэт-чӧ да тэ эн вай пык-сьы,
Тэ-нӧ ёр-діг-ӧн ме-ным мын-тысь.
Ӧд ме быд ас-ыв удж-тӧг пу-ка-ла со.
Сэ-ки на-ян шыр лань-тӧ-мӧн эз падъ-яв дыр,
Кась-лы во-ча шу-ис со мый пы-рысь-пыр:
Ӧк-сай, тӧд, ёрд-ыд ту-ясь-тӧг оз мӧд.
— Ач-ым ту-ясь-ысь, и ёрд-ысь.
Кась-кась-Вась во-ча шу-ис «ёрт-лы.
Ёр-да тэ-нӧ — ни-кт-ан ӧд-йӧ, тӧд!
‘You are not attending!’ said the Mouse to Alice severely. ‘What are you thinking of?’ — Да тэ он кывзы, — стрӧга шуис Шыр Алисалы.
‘I beg your pardon,’ said Alice very humbly: ‘you had got to the fifth bend, I think?’ — Ог, мыйла, — вежавидзанаа чӧвтіс Алиса. — Ті воинныд нин витӧд чукыльӧдз, збыль ӧд?
‘I had not!’ cried the Mouse, sharply and very angrily. — Йӧйталӧм! — скӧрмис Шыр. — Век быдсяма йӧйталӧм! Кутшӧма ме таысь мудзи! Тайӧс ме ог нин вермы ас вомӧн нуны!
‘A knot!’ said Alice, always ready to make herself useful, and looking anxiously about her. ‘Oh, do let me help to undo it!’ — А мый колӧ нуны? — юаліс Алиса. (Сійӧ век вӧлі дась отсавны). — Позьӧ, ме отсӧг сета!
‘I shall do nothing of the sort,’ said the Mouse, getting up and walking away. ‘You insult me by talking such nonsense!’ — Кӧсйӧмӧй войт мында абу! — вочавидзис дӧзмӧмӧн Шыр, чеччис да вешйис-муніс сэтысь. — Больган быд немтор абусӧ! Тэ, тыдалӧ, кӧсъян менсьым лолӧс дойдны!
‘I didn’t mean it!’ pleaded poor Alice. ‘But you’re so easily offended, you know!’ — Ті мый! — паныд шуис Алиса. — Менам юрын нинӧм татшӧмыс эз вӧв! Мыйлакӧ ті век ме вылӧ дӧзманныд.
The Mouse only growled in reply. Шыр сылы воча сӧмын мыйкӧ броткис.
‘Please come back and finish your story!’ Alice called after it; and the others all joined in chorus, ‘Yes, please do!’ but the Mouse only shook its head impatiently, and walked a little quicker. — Кора тіянӧс, энӧ мунӧй! — сылы мышланьыс горӧдіс Алиса. — Помалӧй ассьыныд висьтнытӧ! — Ставӧн ӧтвылысь сувтісны сы дор: — Да-да, энӧ мунӧй! — Сӧмын Шыр тэрмасьӧмӧн пӧлыньтліс юрсӧ да пышйис-котӧртіс ӧдйӧджык.
‘What a pity it wouldn’t stay!’ sighed the Lory, as soon as it was quite out of sight; and an old Crab took the opportunity of saying to her daughter ‘Ah, my dear! Let this be a lesson to you never to lose your temper!’ ‘Hold your tongue, Ma!’ said the young Crab, a little snappishly. ‘You’re enough to try the patience of an oyster!’ — Кутшӧм жаль, мый сійӧ эз кӧсйы кольччыны! — ышловзис Лори Попугайпи шыр мунӧм мысти. А пӧрысь Краб-ань шуис аслас нылыслы: — Вот, донаӧй, мед тайӧ тэнӧ мыйӧкӧ велӧдас! Колӧ век кутны асьтӧ киын! — «Энӧ ёна паськӧдлӧй вомнытӧ, мамукӧй, — вочавидзис томиник Краб-ныв неуна скӧралӧмӧн. — Тіянлы ӧмӧй тадзи позьӧ сёрнитны. Ті ӧд весиг устрицаӧс петкӧданныд ку письыс!
‘I wish I had our Dinah here, I know I do!’ said Alice aloud, addressing nobody in particular. ‘She’d soon fetch it back!’ — Татчӧ эськӧ вайлыны миянлысь Динаӧс! — гораа шуис Алиса, некод дорӧ торйӧн шыӧдчытӧг. — Сійӧ эськӧ ӧти здукӧн кыскис шырӧс бӧр!
‘And who is Dinah, if I might venture to ask the question?’ said the Lory. — Позьӧ-ӧ тіянлысь юавны: коді тайӧ Динаыс, — тӧдмавны кӧсйис Лори.
Alice replied eagerly, for she was always ready to talk about her pet: ‘Dinah’s our cat. And she’s such a capital one for catching mice you can’t think! And oh, I wish you could see her after the birds! Why, she’ll eat a little bird as soon as look at it!’ — Тайӧ миян каньным, — вочавидзис нывка окотапырысь. — Ті весиг онӧ вермӧй чайтны, кыдзи сійӧ шыр куталӧ! А кайясӧс кыдзи кыялӧ! Шур-шар — и ньылыштӧма, весиг лытор абу кольӧма!
This speech caused a remarkable sensation among the party. Some of the birds hurried off at once: one old Magpie began wrapping itself up very carefully, remarking, ‘I really must be getting home; the night-air doesn’t suit my throat!’ and a Canary called out in a trembling voice to its children, ‘Come away, my dears! It’s high time you were all in bed!’ On various pretexts they all moved off, and Alice was soon left alone. Тайӧ сёрниыс кывзысьяслы ёна мӧрччис. Лэбачьяс кутісны тэрмасявны гортаныс. Пӧрысь Катша мӧдіс тупкысьны шоныд чышъянӧ. — Муна инӧ ме гортӧ! — шуис сійӧ. — Войся сынӧдыс горшӧс менсьым висьмӧдӧ. — А Канаркай заводитіс тірзян гӧлӧснас чуксавны кайпиянсӧ: — Мунамӧ вай гортӧ, донукъясӧй! Тіянлы важӧн нин колӧ куйлыны вольпасьын! — Регыд мысти ставныс ас помка серти разӧдчалісны гортъясас, и Алиса колис ӧтнас.
‘I wish I hadn’t mentioned Dinah!’ she said to herself in a melancholy tone. ‘Nobody seems to like her, down here, and I’m sure she’s the best cat in the world! Oh, my dear Dinah! I wonder if I shall ever see you any more!’ And here poor Alice began to cry again, for she felt very lonely and low-spirited. In a little while, however, she again heard a little pattering of footsteps in the distance, and she looked up eagerly, half hoping that the Mouse had changed his mind, and was coming back to finish his story. — И мыйла ме пані сёрнисӧ Дина йылысь! — гажтӧма мӧвпыштіс Алиса. — Некодлы сійӧ тані оз кажитчы! А ӧд сыысь бурджык каньӧс он аддзы! Ак, муса Динукӧй! Аддзыла ог ме тэнӧ коркӧ? — Сэки коньӧр Алиса бара бӧрддзис — ӧтнаслы сылы лои сэтшӧм гажтӧм. Недыр мысти бара кыліс кокни воськов шы. Сійӧ бергӧдчис. Гашкӧ, тайӧ Шырыс дугдӧма скӧравны да воӧ помавны ассьыс висьтсӧ?
ІV ЮРПАС. Билль Лэбзьӧ Трубаӧд
It was the White Rabbit, trotting slowly back again, and looking anxiously about as it went, as if it had lost something; and she heard it muttering to itself ‘The Duchess! The Duchess! Oh my dear paws! Oh my fur and whiskers! She’ll get me executed, as sure as ferrets are ferrets! Where can I have dropped them, I wonder?’ Alice guessed in a moment that it was looking for the fan and the pair of white kid gloves, and she very good-naturedly began hunting about for them, but they were nowhere to be seen—everything seemed to have changed since her swim in the pool, and the great hall, with the glass table and the little door, had vanished completely. Сӧмын тайӧ вӧлӧма Еджыд Горткӧч. Сійӧ надзӧник ротіктіс бӧрлань, ӧтарӧ-мӧдарӧ видзӧдаліг, быттьӧкӧ мыйкӧ корсис. Алиса кыліс сылысь ас кежсьыс броткӧмсӧ: — Ак, Герцогань! Герцогань! Коньӧр менам кокиньясӧй! Коньӧр менам усторъясӧй! Сійӧ ӧд тшӧктас менӧ вины! Сёрни абу, тшӧктас! Кытчӧ нӧ ме найӧс вошті? — Алисалы сэки юрас кучкис, мый сійӧ корсьӧ ӧвтчансӧ да еджыд чуня кепысьсӧ, да босьтчис тшӧтш корсьысьны, бур сьӧлӧмӧн пемӧслы отсавны зілиг. Сӧмын ӧвтчан ни чуня кепысь некӧн эз вӧв. Ставыс гӧгӧр вежсис — кляничаысь вӧчӧм пызана да ӧдзӧса ыджыд зал кытчӧкӧ вошис, быттьӧкӧ эз и вӧвлы.
Very soon the Rabbit noticed Alice, as she went hunting about, and called out to her in an angry tone, ‘Why, Mary Ann, what are you doing out here? Run home this moment, and fetch me a pair of gloves and a fan! Quick, now!’ And Alice was so much frightened that she ran off at once in the direction it pointed to, without trying to explain the mistake it had made. Регыд сэсся Горткӧч казяліс Алисаӧс. — Эй, Мери-Энн, — скӧра горӧдіс сійӧ, — а мый тэ тані вӧчан? Мун котӧрт ӧдйӧджык гортад да вай меным чуня кепысь гоз да ӧвтчансӧ! Да тэрмасьышт! — Алиса сэтшӧма повзис, мый кыккокйыв уськӧдчис пӧртны олӧмӧ тшӧктӧмсӧ. Сійӧ весиг эз мӧд гӧгӧрвоӧдны, мый Горткӧчыс сорасис.
‘He took me for his housemaid,’ she said to herself as she ran. ‘How surprised he’ll be when he finds out who I am! But I’d better take him his fan and gloves—that is, if I can find them.’ As she said this, she came upon a neat little house, on the door of which was a bright brass plate with the name ‘W. RABBIT’ engraved upon it. She went in without knocking, and hurried upstairs, in great fear lest she should meet the real Mary Ann, and be turned out of the house before she had found the fan and gloves. — Тӧдӧмысь, сійӧ чайтіс менӧ жыр пелькӧдысь аньӧн, — мӧвпаліс нывка котӧртігмозыс. — Вот шензяс, тӧдмалас коді ме сэтшӧмыс да! Но немтор, вая сылы чуня кепысьсӧ да ӧвтчансӧ, аддза кӧ, дерт! — Сійӧ здукас Алиса аддзис пелькиник керка. Ӧдзӧсас тувъялӧм пӧвторсӧ зыртӧма вӧлі югъявтӧдз, сэтчӧ гижӧма «Е. ГОРТКӦЧ. — Алиса тотшӧдчытӧг пырис да котӧрӧн кайис поскӧд. Сійӧ зэв ёна поліс паныдавны збыль Мери-Эннӧс. Дерт, мӧдыс эськӧ прӧстӧ вӧтліс нывкаӧс гортсьыс, да та понда сійӧ эз вермы нуны Горткӧчлы ӧвтчан да чуня кепысьсӧ.
‘How queer it seems,’ Alice said to herself, ‘to be going messages for a rabbit! I suppose Dinah’ll be sending me on messages next!’ And she began fancying the sort of thing that would happen: ‘“Miss Alice! Come here directly, and get ready for your walk!” “Coming in a minute, nurse! But I’ve got to see that the mouse doesn’t get out.” Only I don’t think,’ Alice went on, ‘that they’d let Dinah stop in the house if it began ordering people about like that!’ — Зэв тешкодь тай — ме Горткӧч дорын котрала кесъялысь туйын! — мӧвпаліс Алиса. — Эз тырмыв сӧмын, медым Дина меӧн кесйӧдліс! — И пондіс думнас серпасавны, кыдз татшӧмыс вермас лоны. — „Мисс Алиса! Локтӧй татчӧ ӧдйӧджык! Гуляйтан кад со нин, а ті пасьтӧмӧсь на.“ — „Дзик пыр жӧ, кага видзысьӧй! Меным колӧ видзӧдны шыр гу бӧрся Дина локтӧдз. Сійӧ тшӧктіс меным видзны шырӧс пышйӧмысь!“ Зэв вермас лоны, Динаӧс вӧтласны, тадзи кӧ пондас тшӧктавны!
By this time she had found her way into a tidy little room with a table in the window, and on it (as she had hoped) a fan and two or three pairs of tiny white kid gloves: she took up the fan and a pair of the gloves, and was just going to leave the room, when her eye fell upon a little bottle that stood near the looking-glass. There was no label this time with the words ‘DRINK ME,’ but nevertheless she uncorked it and put it to her lips. ‘I know something interesting is sure to happen,’ she said to herself, ‘whenever I eat or drink anything; so I’ll just see what this bottle does. I do hope it’ll make me grow large again, for really I’m quite tired of being such a tiny little thing!’ Тадзи мӧвпаліг нывка пырис югъявтӧдз сӧстӧм ичӧтик вежӧсӧ. Ӧшинь дорын сулаліс пызан, а сы вылын, кыдзи чайтліс, куйліс ӧвтчаныс да ичӧтик кепысьяс, некымын гоз — Алиса босьтіс ӧвтчан да кепысь гоз, дзикӧдз нин кӧсйис петны жырйысь, кыдз казяліс рӧмпӧштан дорысь неыджыд сулеятор. Сыӧ вӧлі гижӧма: — Ю МЕНӦ», но Алиса восьтіс сійӧс да матыстіс вом дорас. — Сӧмын ме мыйкӧ ньылышта, — мӧвпаліс нывка, — сійӧ здукас жӧ овлӧ мыйкӧ зэв аслыспӧлӧстор. Видзӧдлам, мый лоас тайӧ пӧрйӧ! Меным эськӧ зэв окота бӧр быдмыштны. Дышӧдіс лоны татшӧм шег кодь нывкаӧн!
It did so indeed, and much sooner than she had expected: before she had drunk half the bottle, she found her head pressing against the ceiling, and had to stoop to save her neck from being broken. She hastily put down the bottle, saying to herself ‘That’s quite enough—I hope I shan’t grow any more—As it is, I can’t get out at the door—I do wish I hadn’t drunk quite so much!’ Тадзи и артмис — и ёна ӧдйӧджык Алисалӧн чайтӧм дорысь. Эз на удит сійӧ весиг джынсӧ юны кыдзи пыксис юрнас йиркӧ. Ковмис нюгыльтчыны, медым сьыліыс оз чег. Нывка ӧдйӧ пуктіс бӧр сулеяторсӧ пызанӧ. — Но тырмас, — шуис сійӧ. — Лача кута, та выйын шуа шань. Ме сідзи нин ӧдзӧсас ог тӧр. Мыйла сӧмын тамдасӧ юи!
Alas! it was too late to wish that! She went on growing, and growing, and very soon had to kneel down on the floor: in another minute there was not even room for this, and she tried the effect of lying down with one elbow against the door, and the other arm curled round her head. Still she went on growing, and, as a last resource, she put one arm out of the window, and one foot up the chimney, and said to herself ‘Now I can do no more, whatever happens. What will become of me?’ Вӧчны нинӧм, вежны мыйкӧ вӧлі сёр нин: сійӧ век быдмис и быдмис. Ковмис сылы пидзикокасьны — а здук-мӧд мысти и тайӧ лои этша. Алиса водіс, ӧти гырддза вылӧ пыксис (киыс ӧдзӧсӧдзыс нин вӧлі судзӧ), а мӧд кинас шымыртіс юрсӧ. Ковмис сылы ӧти кырымсӧ чургӧдны ӧшиньӧ, а кок пӧвсӧ сюйны тшын петанінӧ. Водзӧ быдмынысӧ лои некытчӧ. — Водзӧсӧ ме нинӧм нин ог вермы вӧчны, мый кӧть сэсся оз ло, — шуис аслыс нывка. — Мый мекӧд лоас?
Luckily for Alice, the little magic bottle had now had its full effect, and she grew no larger: still it was very uncomfortable, and, as there seemed to be no sort of chance of her ever getting out of the room again, no wonder she felt unhappy. Шуд вылӧ, дивӧкеран юанторйыслӧн выныс та здукӧ воши. Водзӧ нывка эз нин быдмы. Торъя лача мездмӧм вылӧ эз вӧв, та вӧсна гӧгӧрвоана: сійӧ жугыльмис.
‘It was much pleasanter at home,’ thought poor Alice, ‘when one wasn’t always growing larger and smaller, and being ordered about by mice and rabbits. I almost wish I hadn’t gone down that rabbit-hole—and yet—and yet—it’s rather curious, you know, this sort of life! I do wonder what can have happened to me! When I used to read fairy-tales, I fancied that kind of thing never happened, and now here I am in the middle of one! There ought to be a book written about me, that there ought! And when I grow up, I’ll write one—but I’m grown up now,’ she added in a sorrowful tone; ‘at least there’s no room to grow up any more here.’ — Кутшӧм лӧсьыд эськӧ вӧлі гортын! — думыштіс коньӧр Алиса. — Сэні менам вӧлі ӧткодь джуджда! Некутшӧм шыръяс ни горткӧчьяс эз кесйӧдлыны. Мыйла сӧмын ме пыри горткӧч гуӧ! Сӧмын... век жӧ... Татшӧм олӧмыс мем сьӧлӧм вылӧ воӧ — ставыс тані абу быдлунъя моз! Окота тӧдны, мый мекӧд лои-а? Мойдъяс лыддигӧн ме стӧча тӧдлі, мый татшӧмторйыс олӧмас оз овлы! А ӧні ачым мойдӧ веськалі! Ме йылысь небӧг колӧ гижны, ыджыдӧс, бурӧс. Вот быдма да гижа. — Сэки Алиса ланьтіс да жугыля содтіс: — Да, но ме ӧд быдми нин... Медся этша вылас тані меным быдмынысӧ некытчӧ нин.
‘But then,’ thought Alice, ‘shall I never get any older than I am now? That’ll be a comfort, one way—never to be an old woman—but then—always to have lessons to learn! Oh, I shouldn’t like that!’ — А друг ме та выйын сувта? — мӧвпаліс Алиса. — Гашкӧ, тайӧ абу лёк, и сэки ме ог пӧрысьмы! Кӧть мем ковмас олӧм чӧж велӧдны урокъяс. Ог, ог кӧсйы!
‘Oh, you foolish Alice!’ she answered herself. ‘How can you learn lessons in here? Why, there’s hardly room for you, and no room at all for any lesson-books!’ — Ак, кутшӧм тэ йӧй, Алиса, — аслыс паныд шуис сійӧ. — Кыдз тані позьӧ велӧдны урокъяс? Тэ ачыд ӧдва тӧран... Кытчӧ тэ пуктан велӧдчан небӧгъястӧ?
And so she went on, taking first one side and then the other, and making quite a conversation of it altogether; but after a few minutes she heard a voice outside, and stopped to listen. Тадзи и сёрнитіс аскӧдыс, то ӧтиладорсянь, то мӧдардорсянь вензиг. Сёрниыс пельсадь кыскана артмис, но сійӧ здукас ӧшинь увсянь кыліс кодлӧнкӧ гӧлӧсыс. Алиса ланьтіс да кывзысис.
‘Mary Ann! Mary Ann!’ said the voice. ‘Fetch me my gloves this moment!’ Then came a little pattering of feet on the stairs. Alice knew it was the Rabbit coming to look for her, and she trembled till she shook the house, quite forgetting that she was now about a thousand times as large as the Rabbit, and had no reason to be afraid of it. — Мери-Энн! Мери-Энн! — горзіс кодкӧ. — Вай татчӧ чуня кепысьсӧ. Да тэрмасьышт. — Та бӧрын пос вывсянь кыліс ичӧт кокъяс шы. Алиса гӧгӧрвоис: тайӧ Горткӧчыс корсьӧ сійӧс. Нывка вунӧдіс, мый ӧні ачыс сюрс пӧв воысьсьыс ыджыдджык да немла повны сыысь, заводитіс тірзьыны сідз, мый керкаыс дзоньнас пондіс вӧрны.
Presently the Rabbit came up to the door, and tried to open it; but, as the door opened inwards, and Alice’s elbow was pressed hard against it, that attempt proved a failure. Alice heard it say to itself ‘Then I’ll go round and get in at the window.’ Горткӧч матыстчис ӧдзӧс дорӧ да йӧткыштіс сійӧс. Вежӧсӧ пыран ӧдзӧсыс эз воссьы, Алиса сійӧс вӧлі пыкӧма гырддзанас да. Алиса кыліс Горткӧчлысь кывъяссӧ: — Мый сэсся вӧчан, гӧгӧрта да ӧшиньтіыс пыра.
‘That you won’t’ thought Alice, and, after waiting till she fancied she heard the Rabbit just under the window, she suddenly spread out her hand, and made a snatch in the air. She did not get hold of anything, but she heard a little shriek and a fall, and a crash of broken glass, from which she concluded that it was just possible it had fallen into a cucumber-frame, or something of the sort. — Он на пыр! — мӧвпыштіс Алиса. Виччысьӧмӧн, сылӧн арталӧм серти кор Горткӧчыс матыстчас ӧшинь дорӧ, Алиса чургӧдіс кисӧ да видліс сійӧс кватитны. Кодкӧ горӧдіс, мыйкӧ усис, кыліс жугалӧм клянича шы. Тыдалӧ, Горткӧчыс уси ӧчурчи быдтан кутшӧмкӧ теплича вылӧ.
Next came an angry voice—the Rabbit’s—‘Pat! Pat! Where are you?’ And then a voice she had never heard before, ‘Sure then I’m here! Digging for apples, yer honour!’ Сэсся кыліс скӧр горӧдӧм. — Пат! Пат! — горзіс Горткӧч. — Кӧн нӧ тэ? — А кодлӧнкӧ дзик кывлытӧм на гӧлӧсыс, вочавидзис: — Ме тані! Картупель босьта, тіян югыд нимныд!
‘Digging for apples, indeed!’ said the Rabbit angrily. ‘Here! Come and help me out of this!’ (Sounds of more broken glass.) — Картупель босьтан! — скӧрмис Горткӧч. — Аддзӧмыд кад! Бурджык отсав меным петны татысь! — (Бара кылі клянича жугалан шы.)
‘Now tell me, Pat, what’s that in the window?’ — Висьтав вай, Пат, мый сэн сэтшӧмыс ӧшиняс?
‘Sure, it’s an arm, yer honour!’ (He pronounced it ‘arrum.’) — Кырым сэні тыдалӧ, югыд нимныд! (Бӧръя кык кывсӧ сійӧ шуис ӧтиӧс моз, артмис «югыднимыд.»)
‘An arm, you goose! Who ever saw one that size? Why, it fills the whole window!’ — Нӧш тэ, тупъюр, кутшӧм нӧ тайӧ кырым? Тэ коркӧ аддзылін эн татшӧм кырымсӧ? Сійӧ ӧд ӧшинас со ӧдва тӧрӧма!
‘Sure, it does, yer honour: but it’s an arm for all that.’ — Сійӧ, дерт, тадз, югыд нимныд! Сӧмын тайӧ кырым!
‘Well, it’s got no business there, at any rate: go and take it away!’ — Сылы сэні абу места! Мун да вешты кырымсӧ, Пат!
There was a long silence after this, and Alice could only hear whispers now and then; such as, ‘Sure, I don’t like it, yer honour, at all, at all!’ ‘Do as I tell you, you coward!’ and at last she spread out her hand again, and made another snatch in the air. This time there were two little shrieks, and more sounds of broken glass. ‘What a number of cucumber-frames there must be!’ thought Alice. ‘I wonder what they’ll do next! As for pulling me out of the window, I only wish they could! I’m sure I don’t want to stay in here any longer!’ Пуксис кузь чӧв-лӧнь, сӧмын кадысь-кадӧ кыліс шӧпкӧдчӧм: «Югыднимыдӧй, оз кыскы менам лолӧй... Оз ков, югыднимыдӧй! Кора тіянӧс...» «Полысь кӧч тэ кутшӧмкӧ! Вӧч, мый тшӧктӧны!» Сэки Алиса выльысь легӧдыштіс чуньяснас сынӧдас. Та пӧрйӧ кыліс кык горӧдӧм. Бара зильмуні клянича. — Кутшӧм ыджыдӧсь сэні тепличаясыс! — мӧвпыштіс Алиса. — Окота тӧдны, мый ӧні найӧ кутасны вӧчны? „Вешты сійӧс, Пат!“ Ме эськӧ и ачым рад вӧлі весасьны тась! Найӧ кӧ эськӧ меным отсыштісны!
She waited for some time without hearing anything more: at last came a rumbling of little cartwheels, and the sound of a good many voices all talking together: she made out the words: ‘Where’s the other ladder?—Why, I hadn’t to bring but one; Bill’s got the other—Bill! fetch it here, lad!—Here, put ‘em up at this corner—No, tie ‘em together first—they don’t reach half high enough yet—Oh! they’ll do well enough; don’t be particular—Here, Bill! catch hold of this rope—Will the roof bear?—Mind that loose slate—Oh, it’s coming down! Heads below!’ (a loud crash)—‘Now, who did that?—It was Bill, I fancy—Who’s to go down the chimney?—Nay, I shan’t! You do it!—That I won’t, then!—Bill’s to go down—Here, Bill! the master says you’re to go down the chimney!’ Нывка нӧшта неуна виччысьыштіс, но гӧгӧр вӧлі чӧв-лӧнь. Регыд мысти кыліс кӧльӧса гирскан да сёрни шы. Унаӧн сёрнитісны ӧта-мӧдӧс вежмӧныс: — А мӧд поскыс кӧні? — Мем колӧ вӧлі вайны сӧмын ӧтиӧс. Мӧдсӧ Билль ваяс! — Сувтӧдӧй найӧс тайӧ пельӧссяньыс! — Найӧс колӧ медводз кӧртавны. Найӧ и шӧрӧдзыс оз судзны! — Судзасны, эн пов! — Эй, Билль! Гезсӧ кый! — А вевтыс оз киссьы? — Видзчысьӧмӧн! Этайӧ черепицаыс вешъялӧ... — Мыніс! Усьӧ! — Юръяснытӧ видзӧй! — (Кылі гора тречкӧдчӧм.) «Но вот, коді тайӧс вӧчис? — Чайтсьӧ мем, Билль кӧ-а! — Коді пырас трубаӧ? — Ме ог пыр! Ачыд пыр! — Ме бара-й ог! Некутшӧм козинторйӧн он ышӧд! — Мед пырас Билль — Эй, Билль! Кылан? Месайным тшӧктӧ тэныд пырны.
‘Oh! So Bill’s got to come down the chimney, has he?’ said Alice to herself. ‘Shy, they seem to put everything upon Bill! I wouldn’t be in Bill’s place for a good deal: this fireplace is narrow, to be sure; but I think I can kick a little!’ — А-а, вот мый! — аслыс шуис Алиса. — Сідзкӧ, кавшасьны ковмас Билльлы? Став уджсӧ сы вылӧ кӧвъялӧны! Ме эськӧ некор эг кӧсйысь, сы пыдди кӧ вӧлі. Каминыс тані абу ыджыд, дерт, ёна он паськӧдчы, но век жӧ чужйынысӧ сылы сямма!
She drew her foot as far down the chimney as she could, and waited till she heard a little animal (she couldn’t guess of what sort it was) scratching and scrambling about in the chimney close above her: then, saying to herself ‘This is Bill,’ she gave one sharp kick, and waited to see what would happen next. Алиса перйис коксӧ каминсьыс да кутіс виччысьны. Коркӧ-некоркӧ сійӧ кылӧ — трубаас дзик сы весьтын кодкӧ шарӧдчӧ да гиджгӧ (кутшӧм тайӧ вӧлі вӧрпапи, сійӧ тӧдмавны эз вермы). — А со и Билль! — шуис аслыс да мый вынсьыс чужйис кокнас. — Мый бара ӧні лоас-а!
The first thing she heard was a general chorus of ‘There goes Bill!’ then the Rabbit’s voice along—‘Catch him, you by the hedge!’ then silence, and then another confusion of voices—‘Hold up his head—Brandy now—Don’t choke him—How was it, old fellow? What happened to you? Tell us all about it!’ Водзассӧ сійӧ кыліс ставныслысь горзӧмсӧ: — Билль! Билль! Со Билль лэбзьӧ! — Сэсся кыліс Горткӧчлӧн горыс: — Эй, ті, сэтӧнӧсь, пуяс дорас! Кыйӧй сійӧс! — Сэсся лои чӧв-лӧнь, кылісны майшасяна гӧлӧсъяс: — Юрсӧ кутӧй, юрсӧ! — Сетӧй сылы юыштны бренди! — Эн сійӧ горшас... — Но мый, муса ёртӧй? — Мый сійӧ вӧлі, ёртӧй? — Висьтав, мый сэні лои, ёртӧй!
Last came a little feeble, squeaking voice, (‘That’s Bill,’ thought Alice,) ‘Well, I hardly know—No more, thank ye; I’m better now—but I’m a deal too flustered to tell you—all I know is, something comes at me like a Jack-in-the-box, and up I goes like a sky-rocket!’ Сэсся коркӧ кыліс вӧсньыдик лӧнь гӧлӧс. («Тайӧ и эм Билльыс, — мӧвпыштіс Алиса). — Ачым ог тӧд... Аттьӧ, унджыксӧ ог нин ю. Меным лӧсьыдджык нин лои... Сӧмын мӧвпъясӧс некыдзи ог вермы лӧсьӧдны. Кыла, менӧ мыйкӧ улісяньыс кучкис — и ӧти здукӧн енэжӧ, тювгач моз!
‘So you did, old fellow!’ said the others. — Вот сійӧ дзик сідзи и эм, тювгач моз, — кывбӧритісны мукӧдъяс.
‘We must burn the house down!’ said the Rabbit’s voice; and Alice called out as loud as she could, ‘If you do. I’ll set Dinah at you!’ — Колӧ сотны керкасӧ! — друг шуис Горткӧч. Алиса мый вынсьыс горӧдіс: — Сӧмын видлӧй, — ме усӧда тіян вылӧ Динаӧс!
There was a dead silence instantly, and Alice thought to herself, ‘I wonder what they will do next! If they had any sense, they’d take the roof off.’ After a minute or two, they began moving about again, and Alice heard the Rabbit say, ‘A barrowful will do, to begin with.’ Здукӧн пуксис вач чӧв-лӧнь. — Окота тӧдны, мый ӧні найӧ кутасны вӧчны? — мӧвпыштіс Алиса. — Найӧ кӧ кӧть неуна юрнас уджалыштісны, разисны эськӧ вевтсӧ! — Минут кык кымын мысти бара кылі ноксян шы. Алисӧд воисны Горткӧчлӧн кывъясыс: — Панас пыддиыс ӧти тачкаыс тырмас!
‘A barrowful of what?’ thought Alice; but she had not long to doubt, for the next moment a shower of little pebbles came rattling in at the window, and some of them hit her in the face. ‘I’ll put a stop to this,’ she said to herself, and shouted out, ‘You’d better not do that again!’ which produced another dead silence. — Мыйӧн тыра тачкаыс? — мӧвпыштіс Алиса. Тӧдтӧмлуныс кыссис недыр, локтан здукас ошиняс пондіс киссьыны уна-уна посни из. Мукӧдыс усис нывкалы чужӧмас. — Ӧні жӧ ме тайӧс дугӧда, — думыштіс Алиса. — Дугдӧй! — горӧдіс сійӧ мый вынсьыс. — Пуж петкӧдла тіянлы! — Бара пуксис чӧв-лӧнь.
Alice noticed with some surprise that the pebbles were all turning into little cakes as they lay on the floor, and a bright idea came into her head. ‘If I eat one of these cakes,’ she thought, ‘it’s sure to make some change in my size; and as it can’t possibly make me larger, it must make me smaller, I suppose.’ Алиса сэккості шензьӧмӧн казяліс: изторъясыс джоджас усьӧм бӧрын дзик пыр жӧ пӧрӧны тупӧсьторъясӧ. Сэки Алисалы юрас тшукис: — Сёя кӧ ме тупӧсьторсӧ, мекӧд мыйкӧ быть лоас. Быдмынысӧ мем некытчӧ нин, сідзкӧ, тӧдӧмысь, ме кута чинны!
So she swallowed one of the cakes, and was delighted to find that she began shrinking directly. As soon as she was small enough to get through the door, she ran out of the house, and found quite a crowd of little animals and birds waiting outside. The poor little Lizard, Bill, was in the middle, being held up by two guinea-pigs, who were giving it something out of a bottle. They all made a rush at Alice the moment she appeared; but she ran off as hard as she could, and soon found herself safe in a thick wood. Нывка сёйис ӧти тупӧсьтор да долыдпырысь казяліс ассьыс чинӧмсӧ. Кыдз сӧмын сійӧ чиніс ӧдзӧсӧ тӧрмӧн выйӧдз, сійӧ дзик пыр котӧртіс керкасьыс да аддзис лэбач да посни пемӧс чукӧр. Шӧрас вӧлі куйлӧ коньӧр Билль, кык саридзпорсьпи кутышталісны сылысь юрсӧ да сулеяысь мыйӧнкӧ юктӧдісны. Алисаӧс аддзисны, да ставныс уськӧдчисны сы дорӧ, но нывка нетшыштчис пышйыны да здук мысти веськаліс сук вӧрӧ, тільӧ.
‘The first thing I’ve got to do,’ said Alice to herself, as she wandered about in the wood, ‘is to grow to my right size again; and the second thing is to find my way into that lovely garden. I think that will be the best plan.’ — Медводз колӧ воӧдчыны вӧвлӧм ортсы пертасам, — шуис Алиса пуяс костӧд писькӧдчиг. А сэсся — корсьны туйсӧ эсійӧ шемӧс-пуйӧрӧ. Тадзи и вӧча — бурджык уджтассӧ он мӧвпышт.
It sounded an excellent plan, no doubt, and very neatly and simply arranged; the only difficulty was, that she had not the smallest idea how to set about it; and while she was peering about anxiously among the trees, a little sharp bark just over her head made her look up in a great hurry. И збыльысь, уджтасыс вӧлі бурсьыс-бур, прӧст да ясыд. Ӧтитор ставсӧ тшыкӧдіс — Алиса дзик нинӧм эз тӧд, кыдзи сійӧс пӧртны олӧмӧ. Майшасьӧмпырысь Алиса вӧлі видзӧдӧ тшӧкыд вӧрӧ, и буретш сэки сылӧн юр весьтын кодкӧ увтыштіс. Нывка дрӧгмуніс да видзӧдліс вывлань.
An enormous puppy was looking down at her with large round eyes, and feebly stretching out one paw, trying to touch her. ‘Poor little thing!’ said Alice, in a coaxing tone, and she tried hard to whistle to it; but she was terribly frightened all the time at the thought that it might be hungry, in which case it would be very likely to eat her up in spite of all her coaxing. Зэв ыджыд кычан видзӧдӧ вӧлі сы вылӧ паськыд гӧгрӧс синъяснас да лӧня нюжӧдӧ сы дорӧ воддза коксӧ, инмӧдчыны зілиг. — Ко-коньӧрӧй, ичӧ-ӧтикӧй! — леститчӧмӧн шуис Алиса да видліс шутлялыштны, но тірзян льӧбнас нинӧм сылӧн эз артмы. А мый, вермас лоны, понпиыс тшыг? Сійӧс и виччысь сёяс, кыдзи кӧть эн леститчы.
Hardly knowing what she did, she picked up a little bit of stick, and held it out to the puppy; whereupon the puppy jumped into the air off all its feet at once, with a yelp of delight, and rushed at the stick, and made believe to worry it; then Alice dodged behind a great thistle, to keep herself from being run over; and the moment she appeared on the other side, the puppy made another rush at the stick, and tumbled head over heels in its hurry to get hold of it; then Alice, thinking it was very like having a game of play with a cart-horse, and expecting every moment to be trampled under its feet, ran round the thistle again; then the puppy began a series of short charges at the stick, running a very little way forwards each time and a long way back, and barking hoarsely all the while, till at last it sat down a good way off, panting, with its tongue hanging out of its mouth, and its great eyes half shut. Алиса копыртчис да лэптіс мусьыс бедьтор и, аслыс тӧдтӧг, нюжӧдіс сійӧс кычаныслы. Мӧдыс, шудысла чилӧстӧмӧн, чеччыштліс нёльнан кокнас му весьтас да кватитчис беддьӧ. Алиса ӧдйӧ песовтчис да дзебсис быдмысь йӧн сайӧ повзьӧмӧн, мый понпиыс чиктылігӧнысмоз сійӧс талялас. Сӧмын на Алиса петкӧдчис йӧн сайысь, кычаныс бара уськӧдчис бедь вылӧ, но ёна ӧддзӧдчӧм вӧсна какуньтчис увлань юрӧн. Сыкӧд ворсӧмыс, мӧвпыштіс нывка, быттьӧкӧ ыджыд вӧвкӧд ворсӧм кодь — сійӧс и видзӧд, помтӧ аддзан вӧв гыж увсьыс. Алиса бара уйкнитіс йӧн сайӧ. А понпиыс некыдзи эз вермы эновтны бедьсӧ: котӧртліс сысянь, киргис, увтӧмӧн уськӧдчывліс бедь вылас да бара пышйыліс. Сэсся вӧлисти мудзис два кашкигтыр пуксис ылӧкодь, кывсӧ нюжӧдіс да ыджыд синъяссӧ джынвыйӧ кунис.
This seemed to Alice a good opportunity for making her escape; so she set off at once, and ran till she was quite tired and out of breath, and till the puppy’s bark sounded quite faint in the distance. Пышйыны сэтысь позис зэв бура. Алиса кад воштытӧгыс пышйис сэсь, мудзӧмысла пӧдны кытчӧдз эз кут да понмыслӧн увтчӧмыс эз кут кывны. Сэки сійӧ сувтіс да пыксис виж дзоридзӧ да кутіс ӧвтчыны сы корнас.
‘And yet what a dear little puppy it was!’ said Alice, as she leant against a buttercup to rest herself, and fanned herself with one of the leaves: ‘I should have liked teaching it tricks very much, if—if I’d only been the right size to do it! Oh dear! I’d nearly forgotten that I’ve got to grow up again! Let me see—how is it to be managed? I suppose I ought to eat or drink something or other; but the great question is, what?’ — А кычаныс тайӧ кутшӧм шензьӧдана бур! — мӧвпас вӧйтчӧмӧн шуис Алиса. — Ме эськӧ велӧді сійӧ вӧчавны быдсяма фокусъяс, сӧмын кӧ вӧлі, дерт, ме лӧсялана джудждаа! Да, дзикӧдз вунӧдлі — меным эськӧ колӧ нӧшта быдмыштны! Колӧ казьтыштны, кыдзи тайӧс вӧчны? Ог кӧ сорлась, колӧ мыйкӧ сёйны либӧ юны. Сӧмын вот мый?
The great question certainly was, what? Alice looked all round her at the flowers and the blades of grass, but she did not see anything that looked like the right thing to eat or drink under the circumstances. There was a large mushroom growing near her, about the same height as herself; and when she had looked under it, and on both sides of it, and behind it, it occurred to her that she might as well look and see what was on the top of it. А збыльысь, мый? Алиса ас гӧгӧрысь аддзис сӧмын дзоридз да турун, нинӧм лӧсяланаыс эз вӧв. Неылын быдмис тшак — ыджыд, сы кузя кымын. Сійӧ видзӧдліс сы вылӧ, сы улӧ да сы гӧгӧр кыкнанладорсяньыс. Сэк юрас чужис юалӧм, а мый, сідзи кӧ нин шуны, тшак вылас?
She stretched herself up on tiptoe, and peeped over the edge of the mushroom, and her eyes immediately met those of a large caterpillar, that was sitting on the top with its arms folded, quietly smoking a long hookah, and taking not the smallest notice of her or of anything else. Алиса нюжӧдчис кок чунь йылас, видзӧдліс вывлань — да паныдасис синъяснас ыджыд лӧз лёльӧлӧн воча видзӧдласкӧд. Сійӧ пуктӧма кияссӧ морӧс вылас кресталӧмӧн да каллян куритӧ вӧлі, сы вылӧ видзӧдтӧг, мый вӧчсьӧ гӧгӧрыс.
CHAPTER V. Advice from a Caterpillar V ЮРПАС. Лёльӧ Вӧзйӧ
The Caterpillar and Alice looked at each other for some time in silence: at last the Caterpillar took the hookah out of its mouth, and addressed her in a languid, sleepy voice. Алиса да Лёльӧ дыр видзӧдісны ӧта-мӧд выланыс кыв шутӧг. Вӧлисти сэсся коркӧ Лёльӧ перйис вомсьыс каллянсӧ да надзӧникӧн, быттьӧ вуграланмоз, юаліс:
‘Who are you?’ said the Caterpillar. — Тэ... коді сэтшӧмыс?
This was not an encouraging opening for a conversation. Тайӧ эз ёна ышӧд сёрнитны.
Alice replied, rather shyly, ‘I—I hardly know, sir, just at present—at least I know who I was when I got up this morning, but I think I must have been changed several times since then.’ — Ӧні, збыльысь кӧ, ог тӧд, ӧксайӧй, — вочавидзис Алиса родӧмӧн. — Ме тӧда, кодӧн вӧлі садьмӧм мысти, талун асывнас, но сэксянь ме некымынысь нин вежси.
‘What do you mean by that?’ said the Caterpillar sternly. ‘Explain yourself!’ — Мый тэ нинӧм абусӧ сӧран, — стрӧга юаліс Лёльӧ. — Да тэ ас вежӧр-садяд-ӧ ӧні?
‘I can’t explain myself, I’m afraid, sir’ said Alice, ‘because I’m not myself, you see.’ — Ог тӧд, — вочавидзис Алиса. — Гашкӧ, ме йӧз вежӧрын. Тӧданныд-ӧ, ме...
‘I don’t see,’ said the Caterpillar. — Ог тӧд ни ог аддзы, — шуис Лёльӧ.
‘I’m afraid I can’t put it more clearly,’ Alice replied very politely, ‘for I can’t understand it myself to begin with; and being so many different sizes in a day is very confusing.’ — Пола, ме ог вермы тіянлы ставсӧ гӧгӧрвоӧдны, — вежавидзанаа чӧвтіс Алиса. — Ме и ачым немтор ог гӧгӧрво. Ӧти лунӧ лоӧм сымда пӧртчӧмыс кӧть кодлысь вежӧрсӧ торкас.
‘It isn’t,’ said the Caterpillar. — Оз торк, — шуис Лёльӧ.
‘Well, perhaps you haven’t found it so yet,’ said Alice; ‘but when you have to turn into a chrysalis—you will some day, you know—and then after that into a butterfly, I should think you’ll feel it a little queer, won’t you?’ — Ті, тӧдӧмысь, энӧ на паныдасьлӧй татшӧмторнас, — гӧгӧрвоӧдіс Алиса. — Но кор тіянлы ковмас пӧрны гаг позйӧ, а сэсся бобулӧ, тайӧ ставыс тшӧтш тіянлы лоас тешкодьтор.
‘Not a bit,’ said the Caterpillar. — Немся оз, — шуис Лёльӧ.
‘Well, perhaps your feelings may be different,’ said Alice; ‘all I know is, it would feel very queer to me.’ — Но мый, вермас лоны, — шуыштіс Алиса. — Сӧмын тӧда, мый меным эськӧ тайӧ вӧлі тешкодь.
‘You!’ said the Caterpillar contemptuously. ‘Who are you?’ — Тэныд!, —выльысь шуис Лёльӧ зывӧктанаа. — А коді тэ сэтшӧмыс?
Which brought them back again to the beginning of the conversation. Alice felt a little irritated at the Caterpillar’s making such very short remarks, and she drew herself up and said, very gravely, ‘I think, you ought to tell me who you are, first.’ Тайӧ вайӧдіс найӧс бӧр сёрни панасӧ. Алиса неуна скӧрмыштіс — вывті нин мисьтӧма сёрнитіс сыкӧд Лёльӧ. Нывка веськӧдчис да шуис сідзи зільӧмӧн, мед гӧлӧсыс лои мӧрччанаджык: — Ме ногӧн, тайӧ тіянлы колӧ меным шуны, коді ті татшӧмыс.
‘Why?’ said the Caterpillar. — Мыйла? — юаліс Лёльӧ.
Here was another puzzling question; and as Alice could not think of any good reason, and as the Caterpillar seemed to be in a very unpleasant state of mind, she turned away. Юалӧмыс Алисаӧс падмӧдіс. Сійӧ нинӧм эз вермы думыштны, а Лёльӧлӧн, тыдалӧ, аскылӧмыс эз вӧв бур, та вӧсна Алиса бергӧдчис да мӧдіс мунны.
‘Come back!’ the Caterpillar called after her. ‘I’ve something important to say!’ — Бергӧдчы бӧр! — горӧдіс сылы Лёльӧ. — Меным колӧ висьтавны тэныд ӧти зэв тӧдчанатор.
This sounded promising, certainly: Alice turned and came back again. Тайӧ ышӧдана шуӧм вӧснаыс Алиса бергӧдчис.
‘Keep your temper,’ said the Caterpillar. — Кусьыд эн пет! — шуис Лёльӧ.
‘Is that all?’ said Alice, swallowing down her anger as well as she could. — Тайӧ ставыс? — юаліс Алиса, дӧзмӧмысь асьсӧ кутіг.
‘No,’ said the Caterpillar. — Абу, — вочавидзис Лёльӧ.
Alice thought she might as well wait, as she had nothing else to do, and perhaps after all it might tell her something worth hearing. For some minutes it puffed away without speaking, but at last it unfolded its arms, took the hookah out of its mouth again, and said, ‘So you think you’re changed, do you?’ Алиса шуис виччысьлыны — вӧчнысӧ и сідзи вӧлі нинӧм, дай друг Лёльӧыс висьталас мыйкӧ зэв колана тӧдчанатор? Водзассӧ Лёльӧ дыр нёняліс каллянсӧ, сэсся вомсьыс сійӧс перйӧмӧн шуис: — Сідзкӧ, тэ ногӧн, тэ вежсин?
‘I’m afraid I am, sir,’ said Alice; ‘I can’t remember things as I used—and I don’t keep the same size for ten minutes together!’ — Да, ӧксайӧ, — вочавидзис Алиса, — и тайӧ зэв гажтӧмтор. Век вежлася да юрын немтор оз кутчысь.
‘Can’t remember what things?’ said the Caterpillar. — Мый оз кутчысь? — юаліс Лёльӧ.
‘Well, I’ve tried to say “How doth the little busy bee,” but it all came different!’ Alice replied in a very melancholy voice. — Ме видлі лыддьыны „Кодлы дона быд лун...“ кывбур, а артмис дзик мӧдтор, — жугыля чӧвтіс Алиса.
‘Repeat, “You are old, Father William,”’ said the Caterpillar. — Ноко лыддьы вай „Вильям айӧ...“ кывбур, — вӧзйис Лёльӧ.
Alice folded her hands, and began:— Алиса кияссӧ морӧсас мичаа пуктӧмӧн пондіс лыддьыны:
— „Вильям айӧ,“ тадз шыӧдчис бать дорас пи,
„Лым кодь еджыд нин лоӧма юрыд.
Мыйла, сідзкӧ, тэ сулалан юр вылад сідз?
Татшӧм олӧмсӧ чайтан мӧй бурӧн?“
„Коркӧ томдырйи,“ висьтасис зонкалы пӧль,
Ассьым юр вемӧс вӧрзьӧдны полі,
Но кор тӧдлі, мый юр вемӧй менам зэв гӧль,
Увланьюраси тадзи дай олі.“
„Тэ ӧд пӧрысь нин,“ бара на кайтыштіс зон,
И ме шулі нин та йылысь ӧтчыд.
Мыйла, сідзкӧ нӧ, висьтав вай, верман кӧть он,
Куим сальто-мортале нин вӧчин?“
„Коркӧ томдырйи,“ пиыслы ошйысис ай,
„Ме ӧд мавтчылі зэв лӧсьыд мазьӧн,
Кык шайт банкаыс сулалӧ — колӧ кӧ, на,
Верман ньӧбны да мавтчыны ачыд.“
„Абу том нин тэ,“ бара на казьтыштіс пи,
„Олан, айӧ, тэ сё воысь дыр нин.
Но кык дзодзӧгӧс вильӧдны эз ков тэд би:
Абу кольӧма кокныс ни нырныс.“
„Важӧн томдырйи ассьым ме ёнмӧді вом,
Кодыр лун и вой велӧді право,
Помтӧг гӧтыркӧд пинясьлі, вӧлі кор том,
Ӧні курччавсьӧ пиньясӧн ставыс!“
„Дона айӧ, эн лӧгась тэ ме вылӧ зэв,
Сӧмын висьтав да дырсӧ эн нюжӧд:
Ловъя юн чери уськӧдтӧг кыдзи нӧ тэ
Аслад ныр йылад сувтӧдны кужин?“
„Дугды, тырмас нин!“ горӧдіс пӧльӧыд сэк.
„Ньӧти менӧ он пукты тэ пыдди.
Мыйкӧ юалан нӧшта кӧ витӧдысь тэ,
Аслад мышкӧн пос тшупӧдсӧ лыддян!“
‘That is not said right,’ said the Caterpillar. — Ставсӧ вежлалӧма, — шуис Лёльӧ.
‘Not quite right, I’m afraid,’ said Alice, timidly; ‘some of the words have got altered.’ — Да, абу дзик стӧч, — родӧмӧн ӧти кывйӧ воис Алиса. — Мукӧд кывйыс дзик мӧд сикас.
‘It is wrong from beginning to end,’ said the Caterpillar decidedly, and there was silence for some minutes. — Ставыс абу сідз, водзсяньыс помӧдзыс, — стрӧга зэв шуис Лёльӧ. Пуксис чӧв-лӧнь.
The Caterpillar was the first to speak. ‘What size do you want to be?’ it asked. — А мый джудждаа тэ кӧсъян лоны? — вӧлисти юаліс Лёльӧ.
‘Oh, I’m not particular as to size,’ Alice hastily replied; ‘only one doesn’t like changing so often, you know.’ — А-а, мем дзик веськодь, — ӧдйӧ вочавидзис Алиса. — Сӧмын тӧданныд, кутшӧм лёк век вежласьны...
‘I don’t know,’ said the Caterpillar. — Ог тӧд, — чӧвтіс Лёльӧ.
Alice said nothing: she had never been so much contradicted in her life before, and she felt that she was losing her temper. Алиса чӧв оліс: некор на олӧмас паныдӧн сылы сымда эз шуавны, и ӧні сійӧ кыліс — петӧ кусьыс.
‘Are you content now?’ said the Caterpillar. — А ӧні тэ дӧвӧль?
‘Well, I should like to be a little larger, sir, if you wouldn’t mind,’ said Alice: ‘three inches is such a wretched height to be.’ — Абу кӧ ті паныдӧсь, ӧксайӧ, — вочавидзис Алиса, — мем эськӧ окота кӧть тӧкӧтьӧ быдмыштны. Куим дюйм — сэтшӧм мисьтӧм джуджда!
‘It is a very good height indeed!’ said the Caterpillar angrily, rearing itself upright as it spoke (it was exactly three inches high). — Тайӧ бурсьыс-бур джуджда! — скӧра горӧдіс Лёльӧ да нюжӧдчис мый вермис. (Ачыс вӧлі куим дюйма буретш.)
‘But I’m not used to it!’ pleaded poor Alice in a piteous tone. And she thought of herself, ‘I wish the creatures wouldn’t be so easily offended!’ — Но ме та дорӧ абу на велалӧма! — норасьӧмӧн пондіс висьтавлыны коньӧр Алиса. А ас кежсьыс мӧвпыштіс: — Кутшӧм тані ставыс дӧзмысьӧсь!
‘You’ll get used to it in time,’ said the Caterpillar; and it put the hookah into its mouth and began smoking again. — Кадыс коляс да велалан, — воча шуис Лёльӧ, сюйис каллянсӧ вомас да лэдзис тшынсӧ сынӧдас.
This time Alice waited patiently until it chose to speak again. In a minute or two the Caterpillar took the hookah out of its mouth and yawned once or twice, and shook itself. Then it got down off the mushroom, and crawled away in the grass, merely remarking as it went, ‘One side will make you grow taller, and the other side will make you grow shorter.’ Алиса ловшытӧг виччысис, кор нин Лёльӧ вермӧдчас выльысь сы вылӧ видзӧдлыны. Минут кык мысти мӧдыс перйис каллянсӧ вомсьыс, очсыштіс — ӧтчыд, мӧдысь — и нюжӧдчис. Сэсся кыссис тшак вывсьыс муас да воши турун пиӧ, янсӧдчана кывъяс пыдди чӧвтӧмӧн: — Ӧтиладорсяньыс курччан — быдмыштан, мӧдарладорсяньыс курччан — чинан!
‘One side of what? The other side of what?’ thought Alice to herself. — Ӧтиладорсяньыс мыйсӧ? — мӧвпыштіс Алиса. — Мӧдарладорсяньыс мый?
‘Of the mushroom,’ said the Caterpillar, just as if she had asked it aloud; and in another moment it was out of sight. — Тшаксӧ, — воча кыліс Лёльӧсянь, коді, быттьӧ юалӧмсӧ кылӧма, вошис син водзысь.
Alice remained looking thoughtfully at the mushroom for a minute, trying to make out which were the two sides of it; and as it was perfectly round, she found this a very difficult question. However, at last she stretched her arms round it as far as they would go, and broke off a bit of the edge with each hand. Здук-мӧд Алиса мӧвпалӧмӧ войтчӧмӧн видзӧдіс тшак вылӧ да зілис тӧдмавны, кӧні ӧтиладорыс, кӧні мӧдладорыс, но тайӧ дзикӧдз шӧйӧвоштіс сійӧс — ӧд тшакыс вӧлі гӧгрӧс. Медбӧрти сійӧ шуис вӧчны со мый: тшаксӧ кинас топӧдӧмӧн нетшыштіс кыкнанладорсяньыс ӧти торйӧн.
‘And now which is which?’ she said to herself, and nibbled a little of the right-hand bit to try the effect: the next moment she felt a violent blow underneath her chin: it had struck her foot! — Зэв окота тӧдмавны, кутшӧм на пиысь кутшӧм? — мӧвпыштіс нывка да курччыштіс неуна веськыд киын кутана тшак юкӧнсьыс. Сійӧ жӧ здукас кодкӧ сійӧс ёна кучкис увсяньыс тшӧкалыас — тайӧ кокъясыс кучкысисны тшӧкаас.
She was a good deal frightened by this very sudden change, but she felt that there was no time to be lost, as she was shrinking rapidly; so she set to work at once to eat some of the other bit. Her chin was pressed so closely against her foot, that there was hardly room to open her mouth; but she did it at last, and managed to swallow a morsel of the lefthand bit. Татшӧм другӧн лоӧм вежсьӧмыс сійӧс ёна повзьӧдіс, нывка ӧд зэв ӧдйӧ чиніс. Алиса босьтіс мӧд торсӧ, но черлыыс сылӧн сэтшӧма топӧдчӧма вӧлӧм кокъясас, мый сійӧ некыдзи вӧлі оз вермы вомсӧ восьтыны. Сэсся коркӧ тайӧ артмис — и нывка курччыштіс тшак торсӧ шуйга кисьыс.
☼ ☼ ☼ ☼ ☼ ☼
‘Come, my head’s free at last!’ said Alice in a tone of delight, which changed into alarm in another moment, when she found that her shoulders were nowhere to be found: all she could see, when she looked down, was an immense length of neck, which seemed to rise like a stalk out of a sea of green leaves that lay far below her. — Но вот, юрӧй вӧлисти прӧстмис! — долыда горӧдіс Алиса. Сӧмын долыдлунсӧ вежис майшасьӧм: пельпомъясыс кытчӧкӧ вошӧмаӧсь. Сійӧ видзӧдліс увлань да аддзис ассьыс вывті кузь сьылісӧ, коді кузь потш вылын моз сулаліс веж коръя саридз весьтын.
‘What can all that green stuff be?’ said Alice. ‘And where have my shoulders got to? And oh, my poor hands, how is it I can’t see you?’ She was moving them about as she spoke, but no result seemed to follow, except a little shaking among the distant green leaves. — Кутшӧм тайӧ веж саридз? — ассьыс юаліс Алиса. — И кытчӧ вошины пельпомъясӧй? Коньӧр менам кекӧньясӧй, кӧнӧсь нӧ ті? Мыйла онӧ тыдалӧй? — Тайӧ кывъяссӧ шуиг сійӧ легӧдыштіс кияснас, но аддзыны найӧс некыдз эз вермы, сӧмын улын куйлысь коръясыс легышталісны.
As there seemed to be no chance of getting her hands up to her head, she tried to get her head down to them, and was delighted to find that her neck would bend about easily in any direction, like a serpent. She had just succeeded in curving it down into a graceful zigzag, and was going to dive in among the leaves, which she found to be nothing but the tops of the trees under which she had been wandering, when a sharp hiss made her draw back in a hurry: a large pigeon had flown into her face, and was beating her violently with its wings. Тӧдмалӧмӧн, мый кияссӧ юр дорас лэптыны оз вермы, Алиса шуис копыртлыны на дорӧ юрсӧ да долыдпырысь казяліс, мый сьыліыс сылӧн кый моз нюглясьӧ быдлаӧ. Нывка пӧльынтіс сьылісӧ мича пертас серти, дасьтысис нин сунны веж коръя саридзӧ (сылы гӧгӧрвоана лои, мый вежыс — тайӧ пуяслӧн туганъясыс, кодъяс улын неважӧн на ачыс сулаліс), кыдзи друг кыліс гора чушъялӧм. Сійӧ дрӧгмуні да вешйис бӧрӧ. Веськыда сылы чужӧмас, бордъяснас яра шпорӧдіг, уськӧдчис вӧргулю.
‘Serpent!’ screamed the Pigeon. — Тайӧ кый! — горӧдіс Вӧргулю.
‘I’m not a serpent!’ said Alice indignantly. ‘Let me alone!’ — Немся ме абу кый! — дӧзмис Алиса. — Мун татысь пырысьтӧм-пыр!
‘Serpent, I say again!’ repeated the Pigeon, but in a more subdued tone, and added with a kind of sob, ‘I’ve tried every way, and nothing seems to suit them!’ — А ме шуа, кый! — выльысь шуис Вӧргулю неуна лӧньджыка. И, бӧрдігсор, содтіс: — Ме быдторсӧ видлі нин вӧчны. Найӧ нинӧмӧн оз пӧтны!
‘I haven’t the least idea what you’re talking about,’ said Alice. — Ог вермы вежӧртны, мый йылысь ті висьталад! — шуис Алиса.
‘I’ve tried the roots of trees, and I’ve tried banks, and I’ve tried hedges,’ the Pigeon went on, without attending to her; ‘but those serpents! There’s no pleasing them!’ — Пу вужъяс, ю вадоръяс, кустъяс, — нывкаӧс кывзытӧг водзӧ нуӧдіс Вӧргулю. — Ок, этайӧ кыйясыс! Налы бурӧн он ло!
Alice was more and more puzzled, but she thought there was no use in saying anything more till the Pigeon had finished. Алиса немтор нин эз гӧгӧрво. Кӧть и бура тӧдіс, мый лэбачлӧн сёрни помавтӧдзыс сылысь юасьнысӧ тӧлкыс абу.
‘As if it wasn’t trouble enough hatching the eggs,’ said the Pigeon; ‘but I must be on the look-out for serpents night and day! Why, I haven’t had a wink of sleep these three weeks!’ — Этша налы, мый кайпиянӧс пӧжа, нӧшта видз найӧс лун и вой кыйясысь! Куим вежон чӧж нин ме синмӧс здук на эг куньлы.
‘I’m very sorry you’ve been annoyed,’ said Alice, who was beginning to see its meaning. — Меным зэв жаль, мый тіянӧс тайӧ майшӧдлӧ, — шуис Алиса. Сійӧ кутіс гӧгӧрвоны, мый лоӧма.
‘And just as I’d taken the highest tree in the wood,’ continued the Pigeon, raising its voice to a shriek, ‘and just as I was thinking I should be free of them at last, they must needs come wriggling down from the sky! Ugh, Serpent!’ — Сӧмын на ме лӧсьӧді позйӧс медджуджыд пуӧ, — горӧнджык да горзӧмӧ вуджӧмӧн водзӧ висьтавліс Вӧргулю, — сӧмын на чайті — ме наысь мыні — ставыс вӧлӧма весьшӧрӧ! Найӧ бара танӧсь! Кайӧны ме вылӧ веськыда енэжсянь! У-у, омӧлик вижля тэ!
‘But I’m not a serpent, I tell you!’ said Alice. ‘I’m a—I’m a—’ — Некутшӧм ме абу вижля! — шуис Алиса. — Ме прӧстӧ, прӧстӧ...
‘Well! What are you?’ said the Pigeon. ‘I can see you’re trying to invent something!’ — Но, висьтав, висьтав, коді тэ сэтшӧмыс? — водзӧ юасис Вӧргулю. — Зэв бура тыдалӧ, мыйкӧ кӧсъян думыштны.
‘I—I’m a little girl,’ said Alice, rather doubtfully, as she remembered the number of changes she had gone through that day. — Ме — ме... ичилик нывка, — шуис Алиса зэв эскӧданаа, казьтылӧмӧн, кымынысь нин лунтырӧн вежсьыліс.
‘A likely story indeed!’ said the Pigeon in a tone of the deepest contempt. ‘I’ve seen a good many little girls in my time, but never one with such a neck as that! No, no! You’re a serpent; and there’s no use denying it. I suppose you’ll be telling me next that you never tasted an egg!’ — Но, но, дерт сідз, — ёна зывӧктӧмӧн вочавидзис Вӧргулю. — Уна-а ме ас нэмын ичӧтик нывкасӧ аддзылі, но татшӧм сьыліасӧ — ни ӧтиӧс! Он, менӧ он ылӧдлы! Медся збыль вижля-кыйыс — тэ и эм! Тэ меным нӧшта висьтав, мый ньӧтчыдысь на эн сёйлы кольк.
‘I have tasted eggs, certainly,’ said Alice, who was a very truthful child; ‘but little girls eat eggs quite as much as serpents do, you know.’ — Эг, мыйла эг, видлі и сёйлі, — вочавидзис Алиса. (Сійӧ век висьтавліс збыльсӧ). — Нывкаяс, тӧданныд онӧ, тшӧтш сёйлӧны кольк.
‘I don’t believe it,’ said the Pigeon; ‘but if they do, why then they’re a kind of serpent, that’s all I can say.’ — Оз вермы лоны, — шуис лэбач. — Но тайӧ кӧ сідзи и эм, то найӧ тшӧтш кыйяс! Нем сэсся татчӧ содтыны.
This was such a new idea to Alice, that she was quite silent for a minute or two, which gave the Pigeon the opportunity of adding, ‘You’re looking for eggs, I know that well enough; and what does it matter to me whether you’re a little girl or a serpent?’ Тайӧ мӧвпыс сэтшӧма шемӧсмӧдіс Алисаӧс, мый сійӧ ланьтіс. А Вӧргулю содтіс: — Тӧда, тӧда, тэ кольк корсян! А нывка тэ али кый — мем дзик веськодь.
‘It matters a good deal to me,’ said Alice hastily; ‘but I’m not looking for eggs, as it happens; and if I was, I shouldn’t want yours: I don’t like them raw.’ — А меным тайӧ немся абу веськодь, — тэрмасьӧмӧн паныд шуис Алиса. — И збыльысь кӧ шуны, кольк ме ог корсь! Да весиг и корси кӧ ме найӧс, тіян меным эськӧ ньӧти эз ковмыны. Ме ульсӧ ог радейт!
‘Well, be off, then!’ said the Pigeon in a sulky tone, as it settled down again into its nest. Alice crouched down among the trees as well as she could, for her neck kept getting entangled among the branches, and every now and then she had to stop and untwist it. After a while she remembered that she still held the pieces of mushroom in her hands, and she set to work very carefully, nibbling first at one and then at the other, and growing sometimes taller and sometimes shorter, until she had succeeded in bringing herself down to her usual height. — Но, сідзкӧ, весась татысь, — зумыша шуис Вӧргулю да пуксис аслас позйӧ. Алиса пондіс лэччыны муӧ, но тайӧс вӧчны вӧлӧм немся абу кокни: сьыліыс гартчис увъяс костӧ, та понда ковмис сувтлыны да перъявны-мездавны сійӧс. Неуна лэччыштӧм мысти Алиса казьтіс, мый век на кутӧ киас тшак торъяс, сэсся пондіс видзчысьӧмӧн курччыштавны неунаӧн то ӧтисӧ, то мӧдсӧ, быдмыліс да чинліс сэтчӧдз, кытчӧдз эз ло важ кодь джудждаа.
It was so long since she had been anything near the right size, that it felt quite strange at first; but she got used to it in a few minutes, and began talking to herself, as usual. ‘Come, there’s half my plan done now! How puzzling all these changes are! I’m never sure what I’m going to be, from one minute to another! However, I’ve got back to my right size: the next thing is, to get into that beautiful garden—how is that to be done, I wonder?’ As she said this, she came suddenly upon an open place, with a little house in it about four feet high. ‘Whoever lives there,’ thought Alice, ‘it’ll never do to come upon them this size: why, I should frighten them out of their wits!’ Водзассӧ тайӧ кажитчис сылы зэв тешкодьӧн, сэтшӧма нин вунӧдлӧма Алиса ассьыс джудждасӧ, но сэсся регыдӧн велаліс да пондіс сёрнитны аскӧдыс. — Но вот, мӧвпыштӧмторсьыс джынйыс вӧчӧма! Кутшӧм шензьӧданаӧсь тайӧ вежсьӧмъясыс! Он тӧд, мый тэкӧд лоас локтан здукӧ... Но немтор, ӧні ме важ кодь джудждаа. А ӧні колӧ веськавны эсійӧ пуйӧрас. Ёна эськӧ окота тӧдны, кыдзи тайӧс вӧчны? — Сэккості нывка петіс эрдӧ, сулаліс кӧні ичӧтик керка, нёль футысь абу вылынджык. — Коді кӧть сэні оз ов, — мӧвпыштіс Алиса, — а татшӧмӧн меным сэтчӧ пырны оз позь. Кувтӧдзныс найӧс повзьӧда».
So she began nibbling at the righthand bit again, and did not venture to go near the house till she had brought herself down to nine inches high. Сійӧ бара сёйыштіс тшаксӧ сы выйӧдз, кытчӧдз эз чин дас дюймӧдз.
CHAPTER VI. Pig and Pepper VІ ЮРПАС. Польӧпи да Гормӧг
For a minute or two she stood looking at the house, and wondering what to do next, when suddenly a footman in livery came running out of the wood—(she considered him to be a footman because he was in livery: otherwise, judging by his face only, she would have called him a fish)—and rapped loudly at the door with his knuckles. It was opened by another footman in livery, with a round face, and large eyes like a frog; and both footmen, Alice noticed, had powdered hair that curled all over their heads. She felt very curious to know what it was all about, and crept a little way out of the wood to listen. Минут кымын Алиса мӧвпалӧмӧн видзӧдіс керка вылас. Друг вӧрысь котӧрӧн петіс ливреяа кесъялысь да гораа тотшӧдіс ӧдзӧсас. (Кесъялысьӧс сійӧ тӧдмаліс ливрея сертиыс; ортсы сертиыс тайӧ вӧлі чери.) Сылы восьтіс ливреяа мӧд кесъялысь, гӧгрӧс чужӧма да былялӧм синъяса, дзик лягуша кодь. Алиса казяліс: кыкнанныслӧн юрас пудраӧн кисьталӧм, кузь сыръяса парик. Сылы лои окота тӧдмавны, мый тані вӧчсьӧ — нывка дзебсис пу сайӧ да пондіс кывзысьны.
The Fish-Footman began by producing from under his arm a great letter, nearly as large as himself, and this he handed over to the other, saying, in a solemn tone, ‘For the Duchess. An invitation from the Queen to play croquet.’ The Frog-Footman repeated, in the same solemn tone, only changing the order of the words a little, ‘From the Queen. An invitation for the Duchess to play croquet.’ Чери-кесъялысьыс перйис питшӧгсьыс ыджыд сераку (ас ыдждаыс кымын, абу ичӧтджык) да сетіс сійӧс Лягушаыслы. — Герцоганьлы, — шуис сійӧ вӧвлытӧм ногӧн кыпыда. — Королевасянь. Крокетӧн ворсны корӧм. — Лягуша босьтіс серакусӧ да сідзи жӧ кыпыда выльысь шуис кылӧм кывъяссӧ, сӧмын налысь артсӧ неуна вежыштӧмӧн: — Королевасянь. Герцоганьлы. Крокетӧн ворсны корӧм.
Then they both bowed low, and their curls got entangled together. Сэсся ӧта-мӧдныслы копыртчисны сідзи, мый налӧн юрси пратьясыс дзугсисны.
Alice laughed so much at this, that she had to run back into the wood for fear of their hearing her; and when she next peeped out the Fish-Footman was gone, and the other was sitting on the ground near the door, staring stupidly up into the sky. Алисалӧн серамыс сэтшӧма петіс, мый ковмис котӧртлыны ылӧджык вӧрас, мед ваксьӧмыс налы эз кыв. Кор нывка воис бӧр да видзӧдліс пу сайсяньыс, Чери-кесъялысь эз нин вӧв, а Лягушаыс пукаліс муас ӧдзӧс дорас да бӧб моз видзӧдіс енэжас.
Alice went timidly up to the door, and knocked. Алиса полӧмпырысь матыстчис ӧдзӧс дорӧ да тотшӧдчис.
‘There’s no sort of use in knocking,’ said the Footman, ‘and that for two reasons. First, because I’m on the same side of the door as you are; secondly, because they’re making such a noise inside, no one could possibly hear you.’ And certainly there was a most extraordinary noise going on within—a constant howling and sneezing, and every now and then a great crash, as if a dish or kettle had been broken to pieces. — Нинӧмла тотшӧдчыны, — шуис Кесъялысь. — Кык помка вӧсна нинӧмла. Ӧти-кӧ, ме ӧдзӧс таладорас, тэ моз тшӧтш. Мӧд-кӧ, сэні сэтшӧм гораа сёрнитӧны мый тэнӧ оз кывны. — Збыль, керкаас вӧлі зэв гора — кодкӧ чилзіс, кодкӧ несйывліс, а кадысь-кадӧ кыліс пель сьӧдӧдана звӧн, быттьӧ сэні жуглісны тасьті-пань.
‘Please, then,’ said Alice, ‘how am I to get in?’ — Висьталӧй, кора тіянӧс, — юаліс Алиса, — кыдзи меным веськавны керкаас?
‘There might be some sense in your knocking,’ the Footman went on without attending to her, ‘if we had the door between us. For instance, if you were inside, you might knock, and I could let you out, you know.’ He was looking up into the sky all the time he was speaking, and this Alice thought decidedly uncivil. ‘But perhaps he can’t help it,’ she said to herself; ‘his eyes are so very nearly at the top of his head. But at any rate he might answer questions.—How am I to get in?’ she repeated, aloud. — Тэ эськӧ вермин тотшӧдчыны, — косттӧг водзӧ сёрнитіс Лягуша, — вӧлі кӧ эськӧ миян костын ӧдзӧс. Шуам, тэ кӧ эськӧ вӧлін сэні, тэ эськӧ тотшӧдчин, и ме эськӧ тэнӧ лэдзи. — Сэккості кесъялысь синсӧ вештытӧг видзӧдіс енэжӧ. Тайӧ кажитчис Алисалы вывті вежавидзтӧмторйӧн. — Вермас лоны, сійӧ таысь абу мыжа, — мӧвпыштіс нывка. — Прӧстӧ сылӧн синъясыс, позьӧ шуны, балябӧжас! Но юалӧмъяс вылас сійӧ, дерт, вермис и вочавидзны. — — «Кыдзи меным веськавны керкаас? — гораа юаліс бара Алиса.
‘I shall sit here,’ the Footman remarked, ‘till tomorrow—’ — Кута тані пукавны, — шуис Лягуша, — кӧть аскиӧдз...
At this moment the door of the house opened, and a large plate came skimming out, straight at the Footman’s head: it just grazed his nose, and broke to pieces against one of the trees behind him. Сійӧ жӧ здукас ӧдзӧсыс воссис да Лягуша юрӧ лэбзис зэв паськыд блюд. Сӧмын пукалысьыс синнас эз лапнит. Блюдйыс лэбзис орччӧн, нырас инмыштӧмӧн, да жугаліс сымышсайса пуас.
‘—or next day, maybe,’ the Footman continued in the same tone, exactly as if nothing had happened. — ...либӧ аскомысьӧдз, — нинӧм казявтӧг водзӧ сёрнитіс кесъялысь.
‘How am I to get in?’ asked Alice again, in a louder tone. — Кыдзи мем веськавны керкаас? — выльысь гораджыка юаліс Алиса.
‘Are you to get in at all?’ said the Footman. ‘That’s the first question, you know.’ — А колӧ-ӧ сэтчӧ веськавны? — воча чӧвтіс Лягуша. — Тайӧ медтӧдчанаыс.
It was, no doubt: only Alice did not like to be told so. ‘It’s really dreadful,’ she muttered to herself, ‘the way all the creatures argue. It’s enough to drive one crazy!’ Гашкӧ, тадзи ставыс и колис, сӧмын Алисалы тайӧ ньӧти эз кажитчы. — Кутшӧма найӧ радейтӧны вензьыны, тайӧ посни пемӧсъясыс! — мӧвпыштіс сійӧ. — Йӧймӧдасны асланыс сёрнияснас!
The Footman seemed to think this a good opportunity for repeating his remark, with variations. ‘I shall sit here,’ he said, ‘on and off, for days and days.’ Лягуша, тыдалӧ, кӧсйис выльысь юӧртны ассьыс пасйӧдъяссӧ, найӧс тӧкӧтьӧ вежыштӧмӧн. — Тадзи и кута тані пукавны, — шуис сійӧ, — лун бӧрся лун, лун бӧрся лун...
‘But what am I to do?’ said Alice. — А мый мем вӧчны? — юаліс Алиса.
‘Anything you like,’ said the Footman, and began whistling. — Мый кӧсъян, — вочавидзис Лягуша да пондіс шутлявны.
‘Oh, there’s no use in talking to him,’ said Alice desperately: ‘he’s perfectly idiotic!’ And she opened the door and went in. — Нинӧмла сыкӧд сёрнитнысӧ, — дӧзмӧмӧн мӧвпыштіс Алиса. — Сійӧ сэтшӧм бӧб! — Нывка йӧткыштіс ӧдзӧссӧ да пырис.
The door led right into a large kitchen, which was full of smoke from one end to the other: the Duchess was sitting on a three-legged stool in the middle, nursing a baby; the cook was leaning over the fire, stirring a large cauldron which seemed to be full of soup. Ыджыд пусянінын ставыс вӧлі тшын пиын, шӧрас пӧла табурет вылын пукаліс Герцогань да лайкйӧдліс кагаӧс; пусьысь аньыс пач дорас копыртчӧма вӧлі пуан шыд тыра пӧрт весьтӧ.
‘There’s certainly too much pepper in that soup!’ Alice said to herself, as well as she could for sneezing. — Тайӧ шыдас гормӧгыс вывті уна! — мӧвпыштіс Алиса. Сійӧ пондіс несъявны да некыдзи эз вермы дугдыны таысь.
There was certainly too much of it in the air. Even the Duchess sneezed occasionally; and as for the baby, it was sneezing and howling alternately without a moment’s pause. The only things in the kitchen that did not sneeze, were the cook, and a large cat which was sitting on the hearth and grinning from ear to ear. Кӧть мый эн шу, а сынӧдас гормӧгыс вӧлі вывті уна. Весигтӧ Герцогань кадысь-кадӧ несъявліс, а кагаыс несъяліс да чирзіс дугдывтӧг. Сӧмын пусьысь аньыс эз несъявлы да нӧшта — зэв ыджыд каньыс, коді пукаліс пач дорын да ёна нюмъяліс.
‘Please would you tell me,’ said Alice, a little timidly, for she was not quite sure whether it was good manners for her to speak first, ‘why your cat grins like that?’ — Висьталӧй, кора тіянӧс, мыйла каньныд сэтшӧма нюмъялӧ? — юаліс полӧмпырысь Алиса. Сійӧ эз тӧд, лӧсьыд-ӧ лоӧ шыасьны медводдзаӧн, но эз вермы кутчысьны.
‘It’s a Cheshire cat,’ said the Duchess, ‘and that’s why. Pig!’ — А сы вӧсна, — воча шуис Герцогань. — Тайӧ чеширса кань, — вот мый вӧсна! Польӧпи!
She said the last word with such sudden violence that Alice quite jumped; but she saw in another moment that it was addressed to the baby, and not to her, so she took courage, and went on again:— Бӧръя кывъяссӧ сійӧ шуис сэтшӧм яра, мый Алиса чеччыштліс. Сійӧ жӧ здукас гӧгӧрвоис, мый тайӧ кывъяссӧ шуӧма вӧлі абу сылы, а кагаыслы, сэсся зумыда водзӧ шуис:
‘I didn’t know that Cheshire cats always grinned; in fact, I didn’t know that cats could grin.’

— А ме эг и тӧдлы, мый чеширса каньяс век нюмъялӧны. Збыльысьсӧ кӧ ме немся эг чайтлы, мый каньяс кужӧны нюмъявны.

‘They all can,’ said the Duchess; ‘and most of ‘em do.’ — Кужӧны, — вочавидзис Герцогань. — Да ӧтитӧг ставныс нюмъялӧны.
‘I don’t know of any that do,’ Alice said very politely, feeling quite pleased to have got into a conversation. — А ме ни ӧти татшӧм каньӧс эг аддзывлы, — вежавидзӧмӧн чӧвтіс Алиса, татшӧм бур сёрни артмӧмысь радліг.
‘You don’t know much,’ said the Duchess; ‘and that’s a fact.’ — Тэ унатор абу аддзылӧмыд, — ярскӧба воча шуис Герцогань. — Тайӧ дзик збыль!
Alice did not at all like the tone of this remark, and thought it would be as well to introduce some other subject of conversation. While she was trying to fix on one, the cook took the cauldron of soup off the fire, and at once set to work throwing everything within her reach at the Duchess and the baby—the fire-irons came first; then followed a shower of saucepans, plates, and dishes. The Duchess took no notice of them even when they hit her; and the baby was howling so much already, that it was quite impossible to say whether the blows hurt it or not. Алисалы вомъёртыслӧн татшӧм сёрнитанногыс ньӧти сьӧлӧм вылас эз во, да сійӧ мӧвпыштіс варовитны мыйкӧ мӧдтор йылысь. Сы мӧвпалігкості, мый йылысь эськӧ сёрнитны, пусьысь аньыс пач вылысь босьтіс пӧртсӧ да кыв шутӧг пондіс лыйлыны ки улӧ став веськаланторсӧ Герцоганьӧ да кагаӧ: ёг тэльӧб, коколюка, ӧгыр чепӧльтас лэбзис налы юраныс; на бӧрся лэбзисны чашкаяс, тасьтіяс да блюдъяс. А Герцоганьлы ставыс вӧлі эм кӧть абу, кӧть мыйсюрӧ сылы и веськаліс, а кагаыс воддза моз чирзіс сэтшӧма, мый сьӧкыд вӧлі гӧгӧрвоны, доймӧ сылы али оз.
‘Oh, please mind what you’re doing!’ cried Alice, jumping up and down in an agony of terror. ‘Oh, there goes his precious nose’; as an unusually large saucepan flew close by it, and very nearly carried it off. — Видзчысьӧмӧн, кора тіянӧс, — повзьӧмсьыс чеччыштӧмӧн горӧдіс Алиса. — Ой, веськыда нырас! Коньӧр ныр! — (Сійӧ здукас кага дорті лэбзис ыджыдсьыс-ыджыд блюд да тӧкӧтьӧ эз инмы сылы нырас).
‘If everybody minded their own business,’ the Duchess said in a hoarse growl, ‘the world would go round a deal faster than it does.’ — Кодкӧ кӧ эз сюйлы нырсӧ кытчӧ оз ков, — киргӧмӧн броткис Герцогань, — муыс эськӧ бергаліс ӧдйӧджык!
‘Which would not be an advantage,’ said Alice, who felt very glad to get an opportunity of showing off a little of her knowledge. ‘Just think of what work it would make with the day and night! You see the earth takes twenty-four hours to turn round on its axis—’ — Нинӧм бурыс эськӧ таысь эз артмы, — шуис Алиса, ассьыс тӧдӧмлунсӧ радпырысь кӧть неуна петкӧдлӧмысь радліг. — Сӧмын думыштӧй, мый эськӧ лоис войыскӧд да луныскӧд. Ӧд муыс ӧтчыдысьсӧ кызь нёль часӧн бергӧдчӧ пытшкӧсса воропыс гӧгӧр, черлӧн моз сылӧн эм вороп…
‘Talking of axes,’ said the Duchess, ‘chop off her head!’ — Сёрни кӧ пансис чер йылысь, — шуис Герцогань да пусьысь аньлань бергӧдчӧмӧн содтіс: — Керыштӧй сылысь юрсӧ!
Alice glanced rather anxiously at the cook, to see if she meant to take the hint; but the cook was busily stirring the soup, and seemed not to be listening, so she went on again: ‘Twenty-four hours, I think; or is it twelve? I—’ Алиса полӧмӧн видзӧдліс пусьысь ань вылӧ, но мӧдыс сы вылӧ весигтӧ синсӧ эз чӧвтлы, шуӧмсьыс эз вӧрзьышт да водзӧ гудраліс шыдсӧ. — Тӧдӧмысь, быттьӧкӧ кызь нёль часӧн, — мӧвпалӧмӧн нуӧдіс сёрнисӧ Алиса, — а, гашкӧ, дас кыкӧн?
‘Oh, don’t bother me,’ said the Duchess; ‘I never could abide figures!’ And with that she began nursing her child again, singing a sort of lullaby to it as she did so, and giving it a violent shake at the end of every line: — Мун татысь, — корис Герцогань. — Ме лыдпасъяснас век сорласьлі! — Ань кутіс сьывны потандорса сьыланкыв да лайкйӧдлыны кагасӧ, быд сьывтас бӧрын сійӧс ёна пыркнитлӧмӧн.
‘Speak roughly to your little boy, Пиукнытӧ пӧвсалӧй,
And beat him when he sneezes: Несъялӧ зэв ёна да.
He only does it to annoy, Сійӧ нерӧ тіянӧс
Because he knows it teases.’ Тӧдӧмӧн ӧд скӧрмӧдас.
CHORUS. Сьывтас
(In which the cook and the baby joined):— (Сійӧс сьылісны тшӧтш кагаыс да пусьысь аньыс):
‘Wow! wow! wow!’ Уа! Уа! Уа!
Герцогань бара пондіс сьывны. Сійӧ шыбитліс кагасӧ йиркӧдзыс да кыйліс сійӧс, мыйысь сійӧ сэтшӧм лэчыда чирзіс, мый Алиса кывъяссӧ эз гӧгӧрво.
‘I speak severely to my boy, Быд мам писӧ ойкӧдлӧ
I beat him when he sneezes; Несъялӧ зэв ёна да.
For he can thoroughly enjoy Гормӧгсӧ мед радейтӧ,
The pepper when he pleases!’ Сӧмын оз на кӧсйы дай.
CHORUS. Сьывтас.
‘Wow! wow! wow!’ Уа! Уа! Уа!
‘Here! you may nurse it a bit, if you like!’ the Duchess said to Alice, flinging the baby at her as she spoke. ‘I must go and get ready to play croquet with the Queen,’ and she hurried out of the room. The cook threw a frying-pan after her as she went out, but it just missed her. — Кут! — горӧдіс друг Герцогань да шыбитіс кагасӧ Алисалы. — Верман лайкйӧдлыштны сійӧс, кажитчӧ кӧ тэныд. А мем колӧ мунны вежсьыны Королевадорса крокет кежлӧ. — Тайӧ кывъясӧн сійӧ котӧрӧн пышйис пусянінысь. Пусьысь аньыс лыйис сылы кӧструлянас, но эз веськав.
Alice caught the baby with some difficulty, as it was a queer-shaped little creature, and held out its arms and legs in all directions, ‘just like a star-fish,’ thought Alice. The poor little thing was snorting like a steam-engine when she caught it, and kept doubling itself up and straightening itself out again, so that altogether, for the first minute or two, it was as much as she could do to hold it. Алиса тӧкӧтьӧ эз уськӧд кагасӧ кисьыс. Ортсысяньыс кагаыс вӧлі тешкодь: ки-кокыс чурвидзис нёльлаӧ, саридзса кодзувлӧн моз. Коньӧрыс сійӧс кватитігӧн паровоз моз пушкис да джынвыйӧн нюглясис да бара веськӧдчыліс сідзи, мый Алиса медводдза минутнас сӧмын ӧтитор и вермыліс — ӧдва-ӧдва кутӧ кагасӧ вӧлі.
As soon as she had made out the proper way of nursing it, (which was to twist it up into a sort of knot, and then keep tight hold of its right ear and left foot, so as to prevent its undoing itself,) she carried it out into the open air. ‘If I don’t take this child away with me,’ thought Alice, ‘they’re sure to kill it in a day or two: wouldn’t it be murder to leave it behind?’ She said the last words out loud, and the little thing grunted in reply (it had left off sneezing by this time). ‘Don’t grunt,’ said Alice; ‘that’s not at all a proper way of expressing yourself.’ Медбӧрын нывка гӧгӧрвоис мый колӧ вӧчны: ӧти кинас кватитіс веськыд пельсӧ, мӧднас — шуйга коксӧ, гартіс гӧрӧд да кутіс, здук кежлӧ весиг лэдзлытӧг. Тадзи сійӧ вермис петкӧдны кагасӧ ывлаас. — Ог кӧ ме босьт дзолюк-кагасӧ аскӧд, — мӧвпыштіс Алиса, — найӧ лун-мӧд мысти сійӧс виыштасны. Татчӧ сійӧс эновтӧмыс — лёквӧчӧм! — Бӧръя кывъяссӧ Алиса шуис гораа, и кагаыс лӧниника рукӧстіс сылы воча (несъявнысӧ дугдіс нин). — Эн руксы, — шуис Алиса. — Ассьыд мӧвпъястӧ висьтав кыдзкӧ мӧд ногӧн!
The baby grunted again, and Alice looked very anxiously into its face to see what was the matter with it. There could be no doubt that it had a very turn-up nose, much more like a snout than a real nose; also its eyes were getting extremely small for a baby: altogether Alice did not like the look of the thing at all. ‘But perhaps it was only sobbing,’ she thought, and looked into its eyes again, to see if there were any tears. Кага бара рукӧстіс. Алиса майшасьӧмӧн видзӧдліс сылы чужӧмас. Сійӧ нывкалы кажитчис зэв тешкодь: нырыс сэтшӧм чангыля, вит ура кӧрт сьӧмпас кодь, а синъясыс абу кагалӧн кодьӧсь, вывті ичӧтикӧсь. Дзоньнас кага пертасыс Алисалы эз во сьӧлӧм вылас. — Гашкӧ, сійӧ прӧстӧ бӧрддзыштліс, шлюпъяліс, — мӧвпыштіс нывка да видзӧдліс синмас, эм абу сэні синваыс.
No, there were no tears. ‘If you’re going to turn into a pig, my dear,’ said Alice, seriously, ‘I’ll have nothing more to do with you. Mind now!’ The poor little thing sobbed again (or grunted, it was impossible to say which), and they went on for some while in silence. Некутшӧм синва синмас эз вӧв. — Вот мый, мусаӧй, — шуис Алиса шмониттӧг, — тэ кӧ лӧсьӧдчан пӧрны польӧпиӧ, ме тэкӧд ноксьыны ог мӧд. Лӧня ов! — Коньӧр кага сыркъялӧмӧн бӧрдыштіс (али рукӧстіс — сьӧкыд шуны!), сэсся найӧ водзӧ лӧня мунісны.
Alice was just beginning to think to herself, ‘Now, what am I to do with this creature when I get it home?’ when it grunted again, so violently, that she looked down into its face in some alarm. This time there could be no mistake about it: it was neither more nor less than a pig, and she felt that it would be quite absurd for her to carry it further. Алиса пондіс нин мӧвпавны, мый кутас вӧчны каганас, гортас локтас да, а кага бара кутіс руксыны да сэтшӧм гораа, мый нывка повзис. Сійӧ видзӧдліс кагаыслы чужӧмас да ясыда аддзис: тайӧ вӧлӧма збыль польӧпи! Нинӧмла вӧлі сійӧс водзӧ кыскавыны.
So she set the little creature down, and felt quite relieved to see it trot away quietly into the wood. ‘If it had grown up,’ she said to herself, ‘it would have made a dreadfully ugly child: but it makes rather a handsome pig, I think.’ And she began thinking over other children she knew, who might do very well as pigs, and was just saying to herself, ‘if one only knew the right way to change them—’ when she was a little startled by seeing the Cheshire Cat sitting on a bough of a tree a few yards off. Алиса лэдзис сійӧс муӧ да лои зэв долыд порсьпиыслысь котӧрӧн пышйӧмсӧ аддзӧмысь. — Сійӧ кӧ эськӧ неуна быдмыштіс, — мӧвпыштіс нывка, — сыысь эськӧ петіс вель мисьтӧм кага. А польӧпинастӧ тай зэв на и мусаник! — Сэсся пондіс казьтывны мукӧд челядьӧс, кодъясысь петісны эськӧ зэв бур порсьпиян. — Сӧмын тӧдмавны кӧ эськӧ, кыдзи найӧс пӧртны, — мӧвпыштіс сійӧ да дрӧгмуні. Некымын воськов ылнаын ув вылын пукаліс Чеширса Кань.
The Cat only grinned when it saw Alice. It looked good-natured, she thought: still it had very long claws and a great many teeth, so she felt that it ought to be treated with respect. Алисаӧс казялӧмӧн Кань сӧмын нюмъёвтіс. Пертаснас сійӧ вӧлі бур ӧбичаа, но кузь гыжъя, а пиньыс сэтшӧм уна, мый нывка дзик пыр вежӧртіс — сыкӧд шмонитны оз ков.
‘Cheshire Puss,’ she began, rather timidly, as she did not at all know whether it would like the name: however, it only grinned a little wider. ‘Come, it’s pleased so far,’ thought Alice, and she went on. ‘Would you tell me, please, which way I ought to go from here?’ — Кысук! Чешик! — родӧмӧн чӧвтіс Алиса. Нывка эз тӧд, кажитчас оз сылы тайӧ, но каньыс воча сӧмын паськыдджыка нюмъёвтіс. — Немтор, — мӧвпыштіс Алиса, — тыдалӧ, сійӧ дӧвӧль. — Нывка гораа юаліс: — Кора тіянӧс, висьталӧй, кытчӧ мем тась мунны?
‘That depends a good deal on where you want to get to,’ said the Cat. — А кытчӧ тэ кӧсъян веськавны? — воча юаліс Кань.
‘I don’t much care where—’ said Alice. — Меным веськодь кытчӧ... — шуис Алиса.
‘Then it doesn’t matter which way you go,’ said the Cat. — Сідзкӧ дзик веськодь, кытчӧ и мунны, — шуыштіс Каньыс.
‘—so long as I get somewhere,’ Alice added as an explanation. — ...Мед сӧмын веськавны кытчӧкӧ, — гӧгӧрвоӧдіс Алиса.
‘Oh, you’re sure to do that,’ said the Cat, ‘if you only walk long enough.’ — Кытчӧкӧтӧ тэ бытьӧн веськалан, — шуис Кань. — Колӧ сӧмын вель дыр мунны.
Alice felt that this could not be denied, so she tried another question. ‘What sort of people live about here?’ Такӧд ӧти кывйӧ вотӧг он ов, дерт. Алиса шуис вежны сёрнитанторсӧ. — А кутшӧм йӧз тані олӧны? — юаліс сійӧ.
‘In that direction,’ the Cat said, waving its right paw round, ‘lives a Hatter: and in that direction,’ waving the other paw, ‘lives a March Hare. Visit either you like: they’re both mad.’ — Со сэні, — шуис Кань да ӧвтыштіс веськыд воддза кокнас, — олӧ Шляпабала. А сэні, — ӧвтыштіс шуйганас, — Пышъялан Кӧч. Дзик веськодь лоас, код дорӧ тэ мунан. Кыкнанныс абу тыр сюсьӧсь.
‘But I don’t want to go among mad people,’ Alice remarked. — Мыйла меным абу тыр сюсьясыс? — юаліс Алиса.
‘Oh, you can’t help that,’ said the Cat: ‘we’re all mad here. I’m mad. You’re mad.’ — Нинӧм он вӧч, — паныд шуис Кань. — Ставным ми тані абу тыр сюсьӧсь — и тэ, и ме.
‘How do you know I’m mad?’ said Alice. — Кытысь ті тӧданныд, мый ме абу тыр сюсь? — юаліс Алиса.
‘You must be,’ said the Cat, ‘or you wouldn’t have come here.’ — Дерт, абу тыр сюсь, — вочавидзис Кань. — Мӧд ног тэ эськӧ татчӧ эн веськав.
Alice didn’t think that proved it at all; however, she went on ‘And how do you know that you’re mad?’ Тайӧторйыс Алисаӧс немся эз эскӧд, но сійӧ эз понды вензьыны, сӧмын юаліс: — А кытысь ті тӧданныд, мый асьныд абу тыр сюсьӧсь?
‘To begin with,’ said the Cat, ‘a dog’s not mad. You grant that?’ — Заводитам сысянь, мый пон абу тыр сюсь. Сӧглас?
‘I suppose so,’ said Alice. — Но, шуам сідз, — ӧти кывйӧ воис Алиса.
‘Well, then,’ the Cat went on, ‘you see, a dog growls when it’s angry, and wags its tail when it’s pleased. Now I growl when I’m pleased, and wag my tail when I’m angry. Therefore I’m mad.’ — Водзӧ, — шуис Кань. — Понмыс скӧралігас эргӧ, а бӧжнас шенасьӧ, дӧвӧль кор. Но а ме, кор дӧвӧль, броткӧдча да шенася бӧжӧн скӧралігам. Сідзкӧ, ме абу тыр сюсь.
‘I call it purring, not growling,’ said Alice. — Ме ногӧн, ті онӧ броткӧй, а курганныд, — паныд чӧвтіс Алиса. — Кӧть мый эн шуӧй, а ме тадзи нимта.
‘Call it what you like,’ said the Cat. ‘Do you play croquet with the Queen to-day?’ — Нимты кыдз кӧсъян, — вочавидзис Кань. — Вежӧртасыс таысь оз вежсьы. Тэ ворсан талун крокетысь Королева ордын?
‘I should like it very much,’ said Alice, ‘but I haven’t been invited yet.’ — Мем эськӧ вӧлі зэв окота, — шуис Алиса, — но менӧ эз на корны сэтчӧ.
‘You’ll see me there,’ said the Cat, and vanished. — Сідзкӧ рытӧдзыс, — чӧвтіс Кань да воши.
Alice was not much surprised at this, she was getting so used to queer things happening. While she was looking at the place where it had been, it suddenly appeared again. Алиса таысь ёнасӧ эз чуймы — сійӧ пондіс нин велавны быдсяма тешкодьторъяс дорӧ. Сійӧ сулаліс да видзӧдіс ув вылас, кӧні сӧмын на пукаліс Каньыс, и друг мӧдыс бара лои пукалан важинас.
‘By-the-bye, what became of the baby?’ said the Cat. ‘I’d nearly forgotten to ask.’ — Да, висьтав вай, мый лои кагаыскӧд? — юаліс Кань. — Дзик вунӧді тэнӧ юавны.
‘It turned into a pig,’ Alice quietly said, just as if it had come back in a natural way. — Сійӧ пӧрис польӧпиӧ, — вӧрзьытӧм гӧлӧсӧн вочавидзис Алиса, быттьӧкӧ каньыс воис лючкиа, муӧдыс ас кокӧн.
‘I thought it would,’ said the Cat, and vanished again. — Ме сідз и чайті, — шуис Кань да бара воши.
Alice waited a little, half expecting to see it again, but it did not appear, and after a minute or two she walked on in the direction in which the March Hare was said to live. Алиса неуна виччысьыштіс, оз-ӧ бара кыськӧ ло вемӧсын каньыс. Но сійӧ эз мыччысь, и нывка сэсся муніс сыладорӧ, кӧні олӧ пӧ Пышъялан Кӧч.
‘I’ve seen hatters before,’ she said to herself; ‘the March Hare will be much the most interesting, and perhaps as this is May it won’t be raving mad—at least not so mad as it was in March.’ — Шляпа вӧчысь мастеръястӧ ме аддзылі нин, — шуис аслыс нывка. — Пышъялан Кӧчыд, ме ног, ёна интереснӧйджык. Дай ӧні ода-кора тӧлысь — вермас лоны, сійӧ воыштіс нин ас садяс.
As she said this, she looked up, and there was the Cat again, sitting on a branch of a tree. Сэки нывка видзӧдліс вывлань да бара аддзис Каньӧс.
‘Did you say pig, or fig?’ said the Cat. — Кыдзи тэ шуин: польӧпиӧ али лёльӧпиӧ? — юаліс Каньыс.
‘I said pig,’ replied Alice; ‘and I wish you wouldn’t keep appearing and vanishing so suddenly: you make one quite giddy.’ — Ме шуи: польӧпиӧ, — вочавидзис Алиса. — А верманныд онӧй ті вошавны да бӧр воавны кыдзкӧ видзчысьӧмӧнджык? Таысь менам юрӧй бергӧдчӧ.
‘All right,’ said the Cat; and this time it vanished quite slowly, beginning with the end of the tail, and ending with the grin, which remained some time after the rest of it had gone. — Бур, — шуис Кань да вошис — тайӧ пӧрйӧ зэв надзӧник. Медводз воши бӧж помыс, а медбӧръяӧн — нюмыс, коді дыр на лэбаліс сынӧдас ӧтнас, мукӧдторйыс важӧн нин вошӧма вӧлі а.
‘Well! I’ve often seen a cat without a grin,’ thought Alice; ‘but a grin without a cat! It’s the most curious thing I ever saw in my life!’ — Д-даа! — мӧвпыштіс Алиса. — Аддзывлі ме каньӧс нюмтӧг, нюмсӧ каньтӧг! Татшӧмторсӧ ме олӧмам эг на паныдавлы.
She had not gone much farther before she came in sight of the house of the March Hare: she thought it must be the right house, because the chimneys were shaped like ears and the roof was thatched with fur. It was so large a house, that she did not like to go nearer till she had nibbled some more of the lefthand bit of mushroom, and raised herself to about two feet high: even then she walked up towards it rather timidly, saying to herself ‘Suppose it should be raving mad after all! I almost wish I’d gone to see the Hatter instead!’ Водзӧ муныштӧм мысти сійӧ аддзис Пышъялан Кӧчлысь керкасӧ. Шыбӧль эз вермы лоны — кӧч куа вевтысь чурвидзис кык труба, дзик кӧч пель кодь. Керкаыс вӧлі сэтшӧм ыджыд, мый Алиса шуис медводз сёйыштны веськыд зепсьыс перйӧм да веськыд киас кутана тшаксӧ. Кык фут джудждаӧдз быдмӧмсӧ виччысьыштӧм бӧрын сійӧ полӧмпырысь мӧдӧдчис керкаланьыс. — А друг сійӧ тышкасьысь? — мӧвпыштіс нывка. — Бурджык муна вай Шляпабала дорӧ!
CHAPTER VII. A Mad Tea-Party VІІ ЮРПАС. Йӧйталан Руа Тшаясьӧм
There was a table set out under a tree in front of the house, and the March Hare and the Hatter were having tea at it: a Dormouse was sitting between them, fast asleep, and the other two were using it as a cushion, resting their elbows on it, and talking over its head. ‘Very uncomfortable for the Dormouse,’ thought Alice; ‘only, as it’s asleep, I suppose it doesn’t mind.’ Керка дорын пу улын сулаліс сёян-юана пызан, сы сайын юӧны вӧлі тшай Пышъялан Кӧч да Шляпабала, а на костын узис Узька-Шыр. Шляпабала да Кӧч гырддзананыс вӧлі пыксьӧмаӧсь сыӧ, юрлӧс вылӧ моз, да сёрнитісны юр вомӧныс. — Коньӧр Узька, — мӧвпыштіс Алиса. — Кутшӧм сылы, тӧдӧмысь, абу лӧсьыд! Со сійӧ эськӧ узьӧ — сідзкӧ, шырлы дзик веськодь.
The table was a large one, but the three were all crowded together at one corner of it: ‘No room! No room!’ they cried out when they saw Alice coming. ‘There’s plenty of room!’ said Alice indignantly, and she sat down in a large arm-chair at one end of the table. Пызаныс вӧлі ыджыд, но тшай юысьяс пукалісны ӧтиладорас, дзик пельӧсас. Алисаӧс аддзӧм бӧрын найӧ пондісны горзыны: — Пукалӧны! Пукалӧны! Местаыс абу. — — «Местаыс мыйта кӧсъян! — дӧзмис Алиса да пуксис пызан юрас.
‘Have some wine,’ the March Hare said in an encouraging tone. — Юышт винасӧ, — гажаа вӧзйис Пышъялан Кӧч.
Alice looked all round the table, but there was nothing on it but tea. ‘I don’t see any wine,’ she remarked. Алиса видзӧдліс да пызан вывсьыс тшайысь кындзи немтор эз аддзы. — Ме винасӧ ог аддзы, — шуис сійӧ.
‘There isn’t any,’ said the March Hare. — Мый тэ кӧсъян! Сійӧ тані и абу! — вочавидзис Пышъялан Кӧч.
‘Then it wasn’t very civil of you to offer it,’ said Alice angrily. — Мыйла, сідзкӧ, ті меным сійӧс вӧзъяд, — скӧрмис Алиса. — Тайӧ абу вежавидзана!
‘It wasn’t very civil of you to sit down without being invited,’ said the March Hare. — А мыйла тэ пуксин кортӧгыс? — воча шуис Пышъялан Кӧч. — Тайӧ тшӧтш абу вежавидзана!
‘I didn’t know it was your table,’ said Alice; ‘it’s laid for a great many more than three.’ — Ме эг тӧд, мый пызаныс сӧмын тіянлы, — шуис Алиса. — Тасьті-паньыс тані унджык йӧз вылӧ со пукталӧма.
‘Your hair wants cutting,’ said the Hatter. He had been looking at Alice for some time with great curiosity, and this was his first speech. — Мыйкӧ тэ вывті кузь юрсиа! — пырис сёрниӧ Шляпабала. Таӧдз сійӧ век чӧв оліс да дзоргӧмӧн видзӧдіс Алиса вылӧ. — Коліс эськӧ шырсьыштны.
‘You should learn not to make personal remarks,’ Alice said with some severity; ‘it’s very rude.’ — Велӧдчӧй морт вылас не каттьысьны, — вочавидзис Алиса вель стрӧга. — Тайӧ вывті мисьтӧмтор.
The Hatter opened his eyes very wide on hearing this; but all he said was, ‘Why is a raven like a writing-desk?’ Шляпабала паськыда восьтіс вомсӧ, но вочакывйыс сылӧн эз сюр. — Мыйӧн кырныш ӧткодь гижан пызанкӧд? — юаліс сійӧ вӧлисти.
‘Come, we shall have some fun now!’ thought Alice. ‘I’m glad they’ve begun asking riddles.—I believe I can guess that,’ she added aloud. — Тадзитӧ бурджык со, — мӧвпыштіс Алиса. — Нӧдкывъясыс — найӧ ёна гажаджыкӧсь... Ме ногӧн, тайӧс ме верма тӧдмавны, — шуис сійӧ горӧн.
‘Do you mean that you think you can find out the answer to it?’ said the March Hare. — Тэ кӧсъян шуны, мый чайтан, быттьӧкӧ тӧдан тайӧ нӧдкывйыслысь вочакывсӧ? — юаліс Пышъялан Кӧч.
‘Exactly so,’ said Alice. — Дерт,тӧда, — ӧти кывйӧ воис Алиса.
‘Then you should say what you mean,’ the March Hare went on. — Сет шуны, — пасйис Пышъялан Кӧч. — Колӧ век висьтавны сійӧс, мый мӧвпалан.
‘I do,’ Alice hastily replied; ‘at least—at least I mean what I say—that’s the same thing, you know.’ — Ме сідзи и вӧча, — тэрыба гӧгӧрвоӧдіс Алиса. — Медся этша вылӧ... Медся этша вылӧ ме век мӧвпала сійӧс, мый висьтала... да тайӧ дзик ӧткодь...
‘Not the same thing a bit!’ said the Hatter. ‘You might just as well say that “I see what I eat” is the same thing as “I eat what I see”!’ — Немся абу ӧткодь, — паныд шуис Шляпабала. — Тадзнад тэ он и тӧдлы шуан, быттьӧкӧ „Ме аддза сійӧс, мый сёя“ да „Ме сёя сійӧс, мый аддза“ — тайӧ дзик ӧтитор!
‘You might just as well say,’ added the March Hare, ‘that “I like what I get” is the same thing as “I get what I like”!’ — Тадзнад тэ нӧшта шуан: — Мый менам эм, сійӧс радейта“ да „Мый радейта, сійӧ менам эм“, — ӧтитор!“ водзӧ баитіс Пышъялан Кӧч.
‘You might just as well say,’ added the Dormouse, who seemed to be talking in his sleep, ‘that “I breathe when I sleep” is the same thing as “I sleep when I breathe”!’ — Тадзнад тэ нӧшта шуан, — син восьтытӧгыс висьталіс Узька, — быттьӧ „Ме лолала, пока узя“ да „Ме узя, пока лолала“ — ӧткодьтор!
‘It is the same thing with you,’ said the Hatter, and here the conversation dropped, and the party sat silent for a minute, while Alice thought over all she could remember about ravens and writing-desks, which wasn’t much. — Тэныд, мый кӧть эн шу, тайӧ дзик ӧткодь! — шуис Шляпабала, да сэки сёрниыс ори. Минут кымын ставныс пукалісны лӧня, а Алиса зілис казьтыштны ставсӧ кырнышъяс да гижан пызанъяс йылысь, тӧдліс мый.
The Hatter was the first to break the silence. ‘What day of the month is it?’ he said, turning to Alice: he had taken his watch out of his pocket, and was looking at it uneasily, shaking it every now and then, and holding it to his ear. Медводз сёрни паніс Шляпабала. — Кутшӧм талун луныс? — юаліс сійӧ Алисалань бергӧдчӧмӧн да зепсьыс часі перйӧмӧн, сэсся майшасянаа видзӧдліс нывка вылӧ, пыркнитіс часісӧ да пуктыліс пель дорас.
Alice considered a little, and then said ‘The fourth.’ Алиса мӧвпалыштіс да шуис: — Нёльӧд.
‘Two days wrong!’ sighed the Hatter. ‘I told you butter wouldn’t suit the works!’ he added looking angrily at the March Hare. — Кольччӧны кык лун вылӧ, — пыдіа ышловзис Шляпабала. — Ме жӧ шулі, оз позь сійӧс мавтны мӧс выйӧн! — скӧра содтіс сійӧ да бергӧдчис Пышъялысь Кӧчлань.
‘It was the best butter,’ the March Hare meekly replied. — Выйыс вӧлі дзик выль, — родӧмӧн воча шуис Кӧч.
‘Yes, but some crumbs must have got in as well,’ the Hatter grumbled: ‘you shouldn’t have put it in with the bread-knife.’ — Да, но сэтчӧ, тӧдӧмысь, веськалісны торпыригъяс, — броткис Шляпабала. — Эз ков вӧлі мавтны нянь вундалан пуртӧн.
The March Hare took the watch and looked at it gloomily: then he dipped it into his cup of tea, and looked at it again: but he could think of nothing better to say than his first remark, ‘It was the best butter, you know.’ Пышъялан Кӧч босьтіс часісӧ да гажтӧма видзӧдліс сы вылӧ, сэсся тульгыліс тшай тыра чашкаӧ да бара видзӧдліс. — Эскӧда тэнӧ, выйыс вӧлі сӧмын на сывдӧма, — кывберитіс сійӧ. Тыдалӧ, нинӧм сэсся эз вермы думыштны.
Alice had been looking over his shoulder with some curiosity. ‘What a funny watch!’ she remarked. ‘It tells the day of the month, and doesn’t tell what o’clock it is!’ Алиса тӧдмавны кӧсъяна синмӧн видзӧдліс сы пельпом весьтӧ. — Кутшӧм тешкодь часі! — чуймис сійӧ. — Найӧ петкӧдлӧны лунсӧ, а оз чассӧ!
‘Why should it?’ muttered the Hatter. ‘Does your watch tell you what year it is?’ — А мый тані сэтшӧмыс? — бротӧдчис Шляпабала. — Тэнад часіыд ӧмӧй петкӧдлӧ во?
‘Of course not,’ Alice replied very readily: ‘but that’s because it stays the same year for such a long time together.’ — Дерт, оз, — пырысь-пыр вочавидзис Алиса. — Воыс ӧд кыссьӧ зэв дыр!
‘Which is just the case with mine,’ said the Hatter. — Да и меным сідзи жӧ! — шуис Шляпабала.
Alice felt dreadfully puzzled. The Hatter’s remark seemed to have no sort of meaning in it, and yet it was certainly English. ‘I don’t quite understand you,’ she said, as politely as she could. Алиса шайпаймуніс: Шляпабалалӧн кывъясас быттьӧ ӧтувъя вежӧртасыс эз вӧв, кӧть быд кыв торйӧнсӧ вӧлі гӧгӧрвоана. — Ме огджык тіянӧс гӧгӧрво, — шуис сійӧ вежавидзӧмӧн.
‘The Dormouse is asleep again,’ said the Hatter, and he poured a little hot tea upon its nose. — Узька бара узьӧ, — пасйис Шляпабала да койыштіс сылы ныр вылас пӧсь тшайӧн.
The Dormouse shook its head impatiently, and said, without opening its eyes, ‘Of course, of course; just what I was going to remark myself.’ Узька дӧзмӧмпырысь довкнитліс юрнас да син восьтытӧгыс ӧдйӧ шуис: — Дерт, дерт, ме буретш тайӧс лӧсьӧдчи висьтавны.
‘Have you guessed the riddle yet?’ the Hatter said, turning to Alice again. — Тӧдмалін эн нӧдкывсӧ? — юаліс Шляпабала Алиса дорӧ бергӧдчӧмӧн.
‘No, I give it up,’ Alice replied: ‘what’s the answer?’ — Эг, — воча шуис Алиса. — Сетча. Кутшӧм нӧ вочакывйыс?
‘I haven’t the slightest idea,’ said the Hatter. — Немся ог тӧд, — шуис Шляпабала.
‘Nor I,’ said the March Hare. — Ме тшӧтш ог, — кайтіс Пышъялан Кӧч.
Alice sighed wearily. Алиса ышловзис.
‘I think you might do something better with the time,’ she said, ‘than waste it in asking riddles that have no answers.’ — Нинӧм кӧ тіянлы вӧчнытӧ, — шуис сійӧ дӧзмӧмӧн, — позис думыштны мыйкӧ бурджыктор вочакывтӧм нӧдкывъяс дорысь. А тадзисӧ сӧмын кадсӧ лотанныд!
‘If you knew Time as well as I do,’ said the Hatter, ‘you wouldn’t talk about wasting it. It’s him.’ — Тэ кӧ эськӧ тӧдін кадсӧ ме моз жӧ бура, — шуис Шляпабала, — тэ эськӧ тайӧс эн висьтав. Сійӧс он лотав-вошты! Энӧ татшӧмсяма костӧ веськалӧй!
‘I don’t know what you mean,’ said Alice. — Ог гӧгӧрво, — шуис Алиса.
‘Of course you don’t!’ the Hatter said, tossing his head contemptuously. ‘I dare say you never even spoke to Time!’ — Дерт, он! — кедзовтанаа тракнитіс юрнас Шляпабала. — Тэ сыкӧд, небось, некор весиг эн сёрнитлы!
‘Perhaps not,’ Alice cautiously replied: ‘but I know I have to beat time when I learn music.’ — Гашкӧ, и эг сёрнитлы, — видзчысьӧмӧн шуис Алиса. — Сӧмын эг ӧтчыдысь думыштлы, кыдзи эськӧ кадсӧ вины шыладӧ велӧдчигам!
‘Ah! that accounts for it,’ said the Hatter. ‘He won’t stand beating. Now, if you only kept on good terms with him, he’d do almost anything you liked with the clock. For instance, suppose it were nine o’clock in the morning, just time to begin lessons: you’d only have to whisper a hint to Time, and round goes the clock in a twinkling! Half-past one, time for dinner!’ — А-а! Ӧні ставыс гӧгӧрвоана, — шуис Шляпабала. — Вины Кадсӧ! Кодлы тайӧ вермас кажитчыны! Тэ кӧ сыкӧд эн видчыв, вермин корны сылысь мый кӧсъян. Шуам, ӧні ӧкмыс час асыв — велӧдчыны мунан кад. А тэ вашнит сылы кыв-мӧд и — оп-паа! — час индалысьыс котӧртіс водзӧ! Луннас час да джын кад — пажын!
(‘I only wish it was,’ the March Hare said to itself in a whisper.) («Бур эськӧ вӧлі! — лӧня ышловзис Пышъялан Кӧч).
‘That would be grand, certainly,’ said Alice thoughtfully: ‘but then—I shouldn’t be hungry for it, you know.’ — Дерт, тайӧ эськӧ зэв бур вӧлі, — мӧвпалӧмӧн шуис Алиса, — но ӧд тадзисӧ кынӧмӧй оз удит сюмавны.
‘Not at first, perhaps,’ said the Hatter: ‘but you could keep it to half-past one as long as you liked.’ — Водзассӧ, гашкӧ, и оз кут, — шуис Шляпабала. — Но ӧд тэ верман мыйта кӧсъян дыр кутны часі индалысьсӧ час да джын тшупӧдын.
‘Is that the way you manage?’ Alice asked. — Ті тадз асьныд и вӧчинныд, сідзи? — юаліс Алиса.
The Hatter shook his head mournfully. Шляпабала дӧзмӧмпырысь гогнитіс юрнас:
‘Not I!’ he replied. ‘We quarrelled last March—just before he went mad, you know—’ (pointing with his tea spoon at the March Hare,) ‘—it was at the great concert given by the Queen of Hearts, and I had to sing — Эгӧ, — вочавидзис сійӧ. — Ми сыкӧд лӧгасимӧ рака тӧлысьӧ, мартын — буретш сы водзвылын, кор этайӧ (индіс ичӧт паньнас Пышъялан Кӧч вылӧ) йӧймис. Королева петкӧдліс ыджыд концерт, да меным колӧ вӧлі сьывны „Нярборд Шырӧс“. Тӧдан тайӧ сьыланкывсӧ?
“Twinkle, twinkle, little bat! „Читкырасьӧ нярборд шыр!
How I wonder what you’re at!” You know the song, perhaps?’ Оз унмовсьы сійӧ дыр?“
‘I’ve heard something like it,’ said Alice. — Мыйкӧ татшӧмсӧ ме кывлі, — шуис Алиса.
‘It goes on, you know,’ the Hatter continued, ‘in this way:— — А сэсся со кыдзи, — водзӧ сьыліс Шляпабала:
“Up above the world you fly, — „Миянсянь тэ сэтшӧм ылын,
Like a tea-tray in the sky. Twinkle, twinkle—“’ Быттьӧ тасьті енэж вылын!“
Here the Dormouse shook itself, and began singing in its sleep ‘Twinkle, twinkle, twinkle, twinkle—’ and went on so long that they had to pinch it to make it stop. Сэки Узька нетшыштчис да узигӧныс пондіс сьывны: — Читкырасьӧ, читкырасьӧ,читкырасьӧ, читкырасьӧ... Сійӧ сьыліс сэтшӧм дыр, мый ковмис Кӧчыслы да Шляпабалаыслы шырӧс кыкнанладорсяньыс чепӧльтны, ланьтас мед.
‘Well, I’d hardly finished the first verse,’ said the Hatter, ‘when the Queen jumped up and bawled out, “He’s murdering the time! Off with his head!”’ «Да, сӧмын на ме сьӧкыдпырысь помалі медводза юкӧнсӧ, — шуис Шляпабала, — кыдзи Королева горӧдіс: „Вины Кадсӧ! Сійӧ кӧсйӧ вины Кадсӧ! Кералӧй сылысь юрсӧ!“
‘How dreadfully savage!’ exclaimed Alice. — Кутшӧм лёкалӧм! — горӧдіс Алиса.
‘And ever since that,’ the Hatter went on in a mournful tone, ‘he won’t do a thing I ask! It’s always six o’clock now.’ — Сэксянь Кадыс меным жель оз бергӧд! Часіыс индӧ квайт час нин... — водзӧ висьталіс гажтӧм Шляпабала.
A bright idea came into Alice’s head. Сэки Алисалы друг лои ставыс гӧгӧрвоана.
‘Is that the reason so many tea-things are put out here?’ she asked. — Сы вӧсна и лӧсьӧдӧма татчӧ тшай юны? — юаліс сійӧ.
‘Yes, that’s it,’ said the Hatter with a sigh: ‘it’s always tea-time, and we’ve no time to wash the things between whiles.’ — Да, — ышловзьӧмӧн вочавидзис Шляпабала. — Тані век тшай юан кад. Ми огӧ удитӧй весиг тасьті-паньсӧ мыськавлыны!
‘Then you keep moving round, I suppose?’ said Alice. — Ті прӧстӧ выльлаӧ пуксяланныд, да? — юаліс Алиса.
‘Exactly so,’ said the Hatter: ‘as the things get used up.’ — Дзик сідз! — шуис Шляпабала. — Юам ӧти чашка да пуксям выль чашка дорӧ.
‘But what happens when you come to the beginning again?’ Alice ventured to ask. — А кор воанныд помӧдзыс, сэки мый? — лысьтіс юавны Алиса.
‘Suppose we change the subject,’ the March Hare interrupted, yawning. ‘I’m getting tired of this. I vote the young lady tells us a story.’ — Гашкӧ, ми вежам сёрнитанторнымӧс? — юаліс Пышъялан Кӧч да паськыда очсыштіс. — Дышӧдісны меным тайӧ сёрниясыс. Ме вӧзъя: мед баярнылыс миянлы мойд мойдас.
‘I’m afraid I don’t know one,’ said Alice, rather alarmed at the proposal. — Пола тіянлы висьтавны, ме нинӧм ог тӧд, — чӧвтіс Алиса.
‘Then the Dormouse shall!’ they both cried. ‘Wake up, Dormouse!’ And they pinched it on both sides at once. — Но сшдзкӧ мед мойдас Узька, — горӧдісны Шляпабала да Пышъялан Кӧч. — Узька, садьмы!
The Dormouse slowly opened his eyes. Узька надзӧникӧн восьтіс синъяссӧ.
‘I wasn’t asleep,’ he said in a hoarse, feeble voice: ‘I heard every word you fellows were saying.’ — Ме эг и думайтлы узьны, — вашкӧдіс сійӧ киргӧмӧн. — Ме тіянлысь став сёрнинытӧ кывлі.
‘Tell us a story!’ said the March Hare. — Висьтав мойд! — чорыда корис Пышъялан Кӧч.
‘Yes, please do!’ pleaded Alice. — Да, дерт жӧ, висьталӧй, — корис Алиса.
‘And be quick about it,’ added the Hatter, ‘or you’ll be asleep again before it’s done.’ — Да тэрмасьышт, — содтіс Шляпабала. — А то бара унмовсян!
‘Once upon a time there were three little sisters,’ the Dormouse began in a great hurry; ‘and their names were Elsie, Lacie, and Tillie; and they lived at the bottom of a well—’ — Оліны-вылісны куим чоюк, — ӧдйӧ заводитіс Узька. — Налӧн нимъясныс вӧліны Элша, Лиаса да Тилли, овлісны найӧ юкмӧс пыдӧсын...
‘What did they live on?’ said Alice, who always took a great interest in questions of eating and drinking. — А мый найӧ сёйлісны? — юаліс Алиса. Сылы век окота вӧлі тӧдны, мый йӧзыс сёйӧны да юӧны.
‘They lived on treacle,’ said the Dormouse, after thinking a minute or two. — Юмва, — неуна мӧвпалыштӧмӧн вочавидзис Узька.
‘They couldn’t have done that, you know,’ Alice gently remarked; ‘they’d have been ill.’ — Век ӧти юмва? Оз вермы лоны, — небыда паныд шуис Алиса. — Найӧ эськӧ сэки висьмисны...
‘So they were,’ said the Dormouse; ‘very ill.’ — Найӧ и висьмисны, — чӧвтіс Узька. — И зэв ёна.
Alice tried to fancy to herself what such an extraordinary ways of living would be like, but it puzzled her too much, so she went on: ‘But why did they live at the bottom of a well?’ Алиса видліс вежӧртны, кыдзи позьӧ олӧм чӧж сёйны сӧмын юмва, тайӧ вӧлі ӧд сэтшӧм тешкодь да шензьӧдана, мый сійӧ бара юаліс: — А мыйла найӧ овлісны юкмӧс пыдӧсын?
‘Take some more tea,’ the March Hare said to Alice, very earnestly. — Юышт нӧшта тшайсӧ, — шуис Пышъялан Кӧч, Алисалань копыртчӧмӧн.
‘I’ve had nothing yet,’ Alice replied in an offended tone, ‘so I can’t take more.’ — Нӧшта? — выльысь юаліс Алиса дӧзмӧмӧн. — Ме ӧнӧдз нинӧм на эг юлы.
— Содтӧд тшайсӧ сійӧ оз нин кӧсйы, — шуыштіс Пышъялан Кӧч кодлыкӧ сынӧдас.
‘You mean you can’t take less,’ said the Hatter: ‘it’s very easy to take more than nothing.’ — Тэ, тӧдӧмысь, кӧсъян шуны, мый этшаджык тшайсӧ сійӧ оз кӧсйы: ёна кокниджык юны унджык, а оз этшаджык нинӧм дорысь, — шуис Шляпабала.
‘Nobody asked your opinion,’ said Alice. — Тіян видзӧдлас йылысь некод эз юасьлы, — шуис Алиса.
‘Who’s making personal remarks now?’ the Hatter asked triumphantly. — А ӧні коді каттьысьӧ морт вылас? — юаліс Шляпабала зэв дӧвӧльпырысь.
Alice did not quite know what to say to this: so she helped herself to some tea and bread-and-butter, and then turned to the Dormouse, and repeated her question. ‘Why did they live at the bottom of a well?’ Алиса эз тӧд, кыдзи та вылӧ вочавидзны. Сійӧ кисьтіс аслыс тшай да мавтіс няньсӧ выйӧн, сэсся бергӧдчис Узька дорӧ да выльысь юаліс: — Но а мыйла найӧ олісны юкмӧс пыдӧсын?
The Dormouse again took a minute or two to think about it, and then said, ‘It was a treacle-well.’ Узька бара мӧвпыштіс да медбӧрти шуис: — Сы вӧсна, мый юкмӧсас вӧлі юмва.
‘There’s no such thing!’ Alice was beginning very angrily, but the Hatter and the March Hare went ‘Sh! sh!’ and the Dormouse sulkily remarked, ‘If you can’t be civil, you’d better finish the story for yourself.’ — Татшӧм юкмӧсъясыс оз овлыны, — ёна дӧзмӧмӧн горӧдіс Алиса. Но Шляпабала да Пышъялан Кӧч мӧдісны чушъявны, а Узька гажтӧма броткӧдчис: — Тэ кӧ асьтӧ он куж кутны йӧз водзын, сэсся ачыд и мойд!
‘No, please go on!’ Alice said very humbly; ‘I won’t interrupt again. I dare say there may be one.’ — Прӧшша кора, — рама чӧвтіс Алиса. — Водзӧ кора мойдны, ог нин сэсся кут торкавны. Гашкӧ, кӧнкӧ и эм татшӧм ӧти юкмӧс.
‘One, indeed!’ said the Dormouse indignantly. However, he consented to go on. ‘And so these three little sisters—they were learning to draw, you know—’ — Висьталан жӧ — „ӧти“! — чушнитіс Узька. Татчӧ содтӧмӧн кӧ юӧртны, шырыс кӧсйысис висьтасьны водзӧ. — И колӧ тіянлы шуны, мый куимнан чойыс олісны сьыліг-йӧктіг...
‘What did they draw?’ said Alice, quite forgetting her promise. — Сьыліг? — бара юаліс Алиса. — А мый найӧ сьывлісны?
‘Treacle,’ said the Dormouse, without considering at all this time. — Эз сьывлыны, а юлісны, — воча шуис Узька. — Дерт, юмва.
‘I want a clean cup,’ interrupted the Hatter: ‘let’s all move one place on.’ — Меным колӧ сӧстӧм чашка, — торкис сійӧс Шляпабала. — Вайӧ вежсямӧй.
He moved on as he spoke, and the Dormouse followed him: the March Hare moved into the Dormouse’s place, and Alice rather unwillingly took the place of the March Hare. The Hatter was the only one who got any advantage from the change: and Alice was a good deal worse off than before, as the March Hare had just upset the milk-jug into his plate. Сійӧ пуксис орчча улӧсӧ. Узька пуксис сы местаӧ, Пышъялан Кӧч Узька улӧсӧ, а Алиса пыксьӧмпырысь — Кӧч инӧ. Таысь бурыс лои сӧмын Шляпабалалы; Алиса, мӧдарӧ, ёна ворссис, сы понда мый Пышъялан Кӧч дзик пыр кисьтіс ас тасьтіӧ став йӧвсӧ.
Alice did not wish to offend the Dormouse again, so she began very cautiously: ‘But I don’t understand. Where did they draw the treacle from?’ Алиса эз кӧсйы бара дойдны Узькаӧс да та вӧсна видзчысянаа юаліс: — Ме ог гӧгӧрво... Кыдзи нӧ найӧ сэні овлӧмаӧсь?
‘You can draw water out of a water-well,’ said the Hatter; ‘so I should think you could draw treacle out of a treacle-well—eh, stupid?’ — Мый сэн тӧднысӧ, — шуис Шляпабала. — Олӧны тай черияс ваын. А этайӧ чоюкъясыс овлӧмаӧсь юмваын. Воис юрад, йӧюк?
‘But they were in the well,’ Alice said to the Dormouse, not choosing to notice this last remark. — Но мыйла? — юаліс Алиса Узькаӧс, бӧръя шуӧмторсӧ казявтӧм улӧ лэдзчысьӧмӧн.
‘Of course they were’, said the Dormouse; ‘—well in.’ — Сы вӧсна мый найӧ вӧліны юмов баярнывъяс.
This answer so confused poor Alice, that she let the Dormouse go on for some time without interrupting it. Татшӧм вочакывйыс сэтшӧма шӧйӧвоштіс Алисаӧс, мый сійӧ ланьтіс.
‘They were learning to draw,’ the Dormouse went on, yawning and rubbing its eyes, for it was getting very sleepy; ‘and they drew all manner of things—everything that begins with an M—’ — Сідзи найӧ и олісны, — водзӧ мойдіс Узька унзіль гӧлӧсӧн, очсаліс да синсӧ тільӧмӧн содтіс, — быттьӧ черияс юмваын. А нӧшта найӧ серпасалісны... быдсяматорсӧ..., ставсӧ, мый заводитчӧ М шыпассянь.
‘Why with an M?’ said Alice. — Мыйла М-сянь? — юаліс Алиса.
‘Why not?’ said the March Hare. — А мыйла эськӧ и оз? — воча юалӧм сетіс Пышъялан Кӧч.
Alice was silent. Алиса чӧв оліс.
The Dormouse had closed its eyes by this time, and was going off into a doze; but, on being pinched by the Hatter, it woke up again with a little shriek, and went on: Узька сэккості синсӧ кунис да вугыртіс. Сэки Шляпабала сійӧс чепӧльтіс, шырыс чилӧстыштіс да садьмис.
‘—that begins with an M, such as mouse-traps, and the moon, and memory, and muchness—you know you say things are “much of a muchness”—did you ever see such a thing as a drawing of a muchness?’ — ...Мый заводитчӧ М шыпассянь, — водзӧ мойдіс Шыр. — Найӧ серпасалісны майдӧг, мусяр, математика, мындалун... Тэ аддзылін эн коркӧ, кыдзи серпасалӧны мындалунсӧ?
‘Really, now you ask me,’ said Alice, very much confused, ‘I don’t think—’ — Мындасӧ мый? — юаліс Алиса. — Нинӧм, — вочавидзис Узька. — Прӧстӧ мындалун! — Ог тӧд, — заводитіс Алиса, — гашкӧ...
‘Then you shouldn’t talk,’ said the Hatter. — А он кӧ тӧд — ланьтӧмӧн ов, — торкис сійӧс Шляпабала.
This piece of rudeness was more than Alice could bear: she got up in great disgust, and walked off; the Dormouse fell asleep instantly, and neither of the others took the least notice of her going, though she looked back once or twice, half hoping that they would call after her: the last time she saw them, they were trying to put the Dormouse into the teapot. Татшӧм ярскӧблунсӧ Алиса терпитнысӧ эз вермы: сійӧ лӧня сувтіс да муніс сэтысь. Узька дзик пыр унмовсис, а Кӧч да Шляпабала Алисалысь мунӧмсӧ эз и казявны, кӧть нывка и гоз-мӧдысь видзӧдліс на бӧрланьыс лача кутӧмӧн, мый найӧ, гашкӧ, корасны сійӧс бӧр. Бӧръяысь бергӧдчӧмӧн казяліс, мый найӧ сюйӧны вӧлі Узькасӧ тшайникӧ.
‘At any rate I’ll never go there again!’ said Alice as she picked her way through the wood. ‘It’s the stupidest tea-party I ever was at in all my life!’ — Сэсся ме на дорӧ нэмнас ог нин мун! — аслыс долис Алиса, вӧр пыр писькӧдчиг. — Олӧмам эг на аддзыв татшӧм йӧйталан руа тшай юӧмсӧ!
Just as she said this, she noticed that one of the trees had a door leading right into it. ‘That’s very curious!’ she thought. ‘But everything’s curious today. I think I may as well go in at once.’ And in she went. Сэки буретш нывка казяліс ӧти пуысь неыджыд ӧдзӧс. — Вот дивӧыд! — мӧвпыштіс Алиса. — Дай мый сэсся, талун ставыс шемӧсмӧдана. Пыра вай тайӧ ӧдзӧсас.
Once more she found herself in the long hall, and close to the little glass table. ‘Now, I’ll manage better this time,’ she said to herself, and began by taking the little golden key, and unlocking the door that led into the garden. Then she went to work nibbling at the mushroom (she had kept a piece of it in her pocket) till she was about a foot high: then she walked down the little passage: and then—she found herself at last in the beautiful garden, among the bright flower-beds and the cool fountains. Сідзи сійӧ и вӧчис. И бара веськаліс кляничаысь вӧчӧм пызана кузь залӧ. — Но ӧнітӧ ме лоа вежӧраджык, — шуис сійӧ аслысмоз, босьтіс ичӧтик восьтансӧ да медводз восьтіс пуйӧрӧ нуӧдан ӧдзӧссӧ. А сэсся перйис зепсьыс тшак торъяссӧ да сёйис сэтчӧдз, кытчӧдз эз ло фут джуджда. Сэсся сійӧ писькӧдчис векньыдик ветланінӧд да вӧлисти веськаліс шемӧсмӧдана пуйӧрӧ, яръюгыд дзоридзьяс да ыркыд фонтанъяс пӧвстӧ.
CHAPTER VIII. The Queen’s Croquet-Ground VІІІ ЮРПАС. Королeвадорса Крокет
A large rose-tree stood near the entrance of the garden: the roses growing on it were white, but there were three gardeners at it, busily painting them red. Alice thought this a very curious thing, and she went nearer to watch them, and just as she came up to them she heard one of them say, ‘Look out now, Five! Don’t go splashing paint over me like that!’ Пуйӧрӧ пыранін дорын быдмӧ вӧлі роза куст — дзоридзьясыс сэні вӧліны еджыдӧсь, но орччӧн сулалісны садса куим уджалысь да мавтісны дзоридзьяссӧ гӧрд рӧмӧ. Алиса шензис да матыстчис тӧдмавны, мый сэн вӧчсьӧ. Воигас кыліс ӧти уджалысьлысь кывъяссӧ: — Видзчысьӧмӧнджык, Вита! Бара тэ менӧ резін.
‘I couldn’t help it,’ said Five, in a sulky tone; ‘Seven jogged my elbow.’ — Ме абу мыжа, — вочавидзис Вита лӧгпырысь. — Тайӧ Сизимаыс йӧткыштіс менӧ гырддза улӧ!
On which Seven looked up and said, ‘That’s right, Five! Always lay the blame on others!’ Сизимаыс видзӧдліс сы вылӧ да шуис: — Сідзи-сідзи, Вита! Век вешты мыжтӧ мӧд вылӧ!
‘You’d better not talk!’ said Five. ‘I heard the Queen say only yesterday you deserved to be beheaded!’ — Тэ эськӧ бурджык мед ланьтӧмӧн олін, — шуис Вита. — Тӧрыт ас пельӧн кывлі Королевалысь кывъяссӧ, тэныд пӧ важӧн нин колӧ юртӧ керавны!
‘What for?’ said the one who had spoken first. — Мыйысь? — юаліс медводдза уджалысьыс.
‘That’s none of your business, Two!’ said Seven. — Тэныд, Кыка, тайӧ оз инмы! — вундыштіс-шуис Сизима.
‘Yes, it is his business!’ said Five, ‘and I’ll tell him—it was for bringing the cook tulip-roots instead of onions.’ — Оз, инмӧ, — паныд чӧвтіс Вита. — И ме висьтала мыйысь: сы вӧсна мый сійӧ вайӧма пусьысь аньыслы тюльпан лукторъяс лючки лук юръяс пыдди.
Seven flung down his brush, and had just begun ‘Well, of all the unjust things—’ when his eye chanced to fall upon Alice, as she stood watching them, and he checked himself suddenly: the others looked round also, and all of them bowed low. Сизима шыбитіс мавтчансӧ муӧ. — Но, тӧданныд, татшӧм веськыдтӧмлунсӧ ме...», паніс сёрнисӧ сійӧ, но сэки аддзис Алисаӧс да ланьтіс. Мукӧд кык уджалысьыс улӧ копыртчӧмӧн джӧм-сувтісны.
‘Would you tell me,’ said Alice, a little timidly, ‘why you are painting those roses?’ — Висьталӧй, кора тіянӧс, — родӧмӧн юаліс Алиса, — мыйла ті мавтанныд тайӧ розаяссӧ?
Five and Seven said nothing, but looked at Two. Two began in a low voice, ‘Why the fact is, you see, Miss, this here ought to have been a red rose-tree, and we put a white one in by mistake; and if the Queen was to find it out, we should all have our heads cut off, you know. So you see, Miss, we’re doing our best, afore she comes, to—’ Витаыс да Сизимаыс нинӧм эз шуны да видзӧдлісны Кыка вылӧ, коді бӧрӧ видзӧдлӧмӧн лӧня вочавидзис: — Гӧгӧрвоанныд, том баярнылӧй, колӧ вӧлі пуктыны гӧрд розаяс, а ми, йӧйяс, пуктім еджыдъясӧс. Тӧданныд онӧй, тӧдмалас кӧ Королева тайӧс, миянлысь юрнымӧс керыштас. Со ми, баярнылӧй, тані зілямӧ, кытчӧдз сійӧ оз лок...
At this moment Five, who had been anxiously looking across the garden, called out ‘The Queen! The Queen!’ and the three gardeners instantly threw themselves flat upon their faces. There was a sound of many footsteps, and Alice looked round, eager to see the Queen. Сійӧ здукас Витаыс (ачыс век вӧлі видзӧдлывлӧ пуйӧрӧ) горӧдіс: — Королева! — Пуйӧрын уджалысьяс усины чужӧмнас муӧ. Кыліс воськов шы. Алиса бергӧдіс юрсӧ — сійӧ вир кӧсйис аддзывны Королеваӧс.
First came ten soldiers carrying clubs; these were all shaped like the three gardeners, oblong and flat, with their hands and feet at the corners: next the ten courtiers; these were ornamented all over with diamonds, and walked two and two, as the soldiers did. After these came the royal children; there were ten of them, and the little dears came jumping merrily along hand in hand, in couples: they were all ornamented with hearts. Next came the guests, mostly Kings and Queens, and among them Alice recognised the White Rabbit: it was talking in a hurried nervous manner, smiling at everything that was said, and went by without noticing her. Then followed the Knave of Hearts, carrying the King’s crown on a crimson velvet cushion; and, last of all this grand procession, came THE KING AND QUEEN OF HEARTS. Водзас восьлаліс дас салдат кианыс шыяс кутӧмӧн; найӧ вӧліны дзик садын уджалысьяс кодьӧсь — сэтшӧм жӧ ляпкӧсӧсь да нёльпельӧсаӧсь, пельӧсъясас киа-кокаӧсь. На бӧрся восьлаліс дворса квайт кесъялысь, паськӧманыс вӧлі вурӧма крестъяс, мунісны найӧ гозйӧн, салдатъяс моз. Дворсаяс бӧрын котӧртісны корольлӧн челядьыс, паськӧмъясас мичаа югъялісны гӧрдӧдӧм зарниӧн вурӧм сьӧлӧмъяс (вӧліны тшӧтш дасӧнӧсь); мусаник дзолюкъяс кианыс кутчысьӧмӧн гажаа чеччавлісны. На бӧрся восьлалісны гӧсьтъяс, унджыкыс корольяс да королеваяс. Вӧлі сэні тшӧтш зэлалӧм чужӧма Еджыд Горткӧч; сійӧ мыйкӧ ӧдйӧ висьтавліс да ставныслы нюмъяліс, муніс Алиса дорті сійӧс казявтӧг. Гӧстьяс бӧрын шавксьӧдіс Черви Валет, югыдгӧрд юрлӧс вылын сійӧ нуис корона. А тайӧ зэв мича ӧтмунӧмсӧ сигӧртісны Черви Король да Черви Королева.
Alice was rather doubtful whether she ought not to lie down on her face like the three gardeners, but she could not remember ever having heard of such a rule at processions; ‘and besides, what would be the use of a procession,’ thought she, ‘if people had all to lie down upon their faces, so that they couldn’t see it?’ So she stood still where she was, and waited. Алиса падъяліс: гашкӧ, и сылы колӧ вӧлі чужӧмнас усьны муӧдз татшӧм мунысьяссӧ аддзӧм бӧрын? Сӧмын та йылысь нывка некутшӧм индӧд эз тӧдлы. — Думыштны кӧ, мыйла лӧсьӧдны татшӧм ӧтмунӧмсӧ, быдӧн кӧ усяс чужӧмнас увлань. Некод немтор сэки оз аддзыв... — И сійӧ коли сулалан.
When the procession came opposite to Alice, they all stopped and looked at her, and the Queen said severely ‘Who is this?’ She said it to the Knave of Hearts, who only bowed and smiled in reply. Мунысьясыс Алисакӧд кор ӧтрӧвняасисны, ставныс сувтісны да сюся видзӧдлісны сы вылӧ, а Королева стрӧга юаліс: — Этайӧ бара коді? — Сійӧ шыӧдчис Валет дорӧ, но мӧдыс нюмъёвтіс да воча копыртчыліс.
‘Idiot!’ said the Queen, tossing her head impatiently; and, turning to Alice, she went on, ‘What’s your name, child?’ — Бӧб юр! — чӧвтіс Королева, юрнас дӧзмӧмӧн пыркнитіг. Сэсся бергӧдчис Алиса дорӧ да юаліс: — Мый тэнад нимыд, дитюк?
‘My name is Alice, so please your Majesty,’ said Alice very politely; but she added, to herself, ‘Why, they’re only a pack of cards, after all. I needn’t be afraid of them!’ — Ме Алиса, тіян ыджыд нимӧн лэдзӧм серти, — вочавидзис Алиса вежавидзанаа. Ас кежсьыс содтіс: — Да тайӧ ӧд сӧмын карті колода! Мый мем наысь повнысӧ?
‘And who are these?’ said the Queen, pointing to the three gardeners who were lying round the rosetree; for, you see, as they were lying on their faces, and the pattern on their backs was the same as the rest of the pack, she could not tell whether they were gardeners, or soldiers, or courtiers, or three of her own children. — А этайӧ кодъяс? — юаліс Королева, куст гӧгӧр водалӧм уджалысьяс вылӧ индӧмӧн. Найӧ куйлісны муӧ чужӧмнас, а сы понда мый колодаас дӧрӧмъясыс вӧліны дзик ӧдкодьӧсь, сійӧ эз вермы торйӧдны, кодъяс найӧ, садын уджалысьяс, дворсаяс али аслас челядьыс.
‘How should I know?’ said Alice, surprised at her own courage. ‘It’s no business of mine.’ — Кытысь ме тӧда, — вочавидзис Алиса, аслас повтӧмлунысь шензьӧмӧн. — Меным тайӧ оз инмы.
The Queen turned crimson with fury, and, after glaring at her for a moment like a wild beast, screamed ‘Off with her head! Off—’ Королева ярлунысла гӧрдӧдіс да, вӧрса звер моз синъяснас югнитӧмӧн, мый вынсьыс равӧстіс: — Керыштӧй сылысь юрсӧ! Керыштӧй...
‘Nonsense!’ said Alice, very loudly and decidedly, and the Queen was silent. — Тшаква! — шуис Алиса гораа да ярскӧба. Королева ланьтіс.
The King laid his hand upon her arm, and timidly said ‘Consider, my dear: she is only a child!’ А Король пуктіс сылы кисӧ пельпомас да родӧмӧн шуис: — Ӧвсьы, донаӧй! Сійӧ ӧд дзик на кага!
The Queen turned angrily away from him, and said to the Knave ‘Turn them over!’ Королева скӧра бергӧдчис сы дорӧ мышкӧн да тшӧктіс Валетыслы: — Гатшӧдав найӧс!
The Knave did so, very carefully, with one foot. Валет видзчысьӧмӧн бергӧдаліс сапӧг нырнас пуйӧрын уджалысьяссӧ.
‘Get up!’ said the Queen, in a shrill, loud voice, and the three gardeners instantly jumped up, and began bowing to the King, the Queen, the royal children, and everybody else. — Чеччӧй! — горӧдіс Королева гора да лэчыд гӧлӧсӧн. Уджалысьяс сувталісны да пондісны копрасьны Королевалы, Корольлы, налӧн челядьныслы да став мукӧдыслы.
‘Leave off that!’ screamed the Queen. ‘You make me giddy.’ And then, turning to the rose-tree, she went on, ‘What have you been doing here?’ — Ӧні жӧ дугдӧй! — равӧстіс Королева. — Менам тіян копыръясысь юрӧй бергӧдчис! — Сэсся видзӧдліс роза куст вылӧ да содтіс: — Мый тані ті вӧчинныд?
‘May it please your Majesty,’ said Two, in a very humble tone, going down on one knee as he spoke, ‘we were trying—’ — Тіян ыджыдлунӧн лэдзӧм серти, — рама шуис Кыка, ӧти пидзӧс вылас сувтӧмӧн, — ми кӧсйимӧ...
‘I see!’ said the Queen, who had meanwhile been examining the roses. ‘Off with their heads!’ and the procession moved on, three of the soldiers remaining behind to execute the unfortunate gardeners, who ran to Alice for protection. — Ставыс гӧгӧрвоана! — шуис розаяс вылӧ сюся видзӧдысь Королева. — Керыштӧй налысь юръяснысӧ! — Ӧтмунӧмыс вӧрзис водзӧ. Сӧмын куим салдат кольччисны пӧртны помшуӧмсӧ олӧмӧ. Коньӧр уджалысьяс уськӧдчисны отсӧгла Алиса дорӧ.
‘You shan’t be beheaded!’ said Alice, and she put them into a large flower-pot that stood near. The three soldiers wandered about for a minute or two, looking for them, and then quietly marched off after the others. — Энӧ полӧй, — шуис нывка. — Ме тіянӧс доръя. — И сійӧ сюяліс найӧс матын сулалысь дзоридз гырничӧ. Салдатъяс гӧгӧрыс ветлӧдлыштісны корсигмоз да мунісны бӧр.
‘Are their heads off?’ shouted the Queen. — Но мый, керыштінныд юръяснысӧ? — горӧдіс Королева.
‘Their heads are gone, if it please your Majesty!’ the soldiers shouted in reply. — Вошисны налӧн юръясыс, Тіян ыджыдлун, — гораа вочавидзисны салдатъяс.
‘That’s right!’ shouted the Queen. ‘Can you play croquet?’ — Бурсьыс-бур! — равзыны пондіс Королева. — Ворсам крокетысь?
The soldiers were silent, and looked at Alice, as the question was evidently meant for her. Салдатъяс шы сеттӧг видзӧдлісны Алиса вылӧ: став сертиыс, Королева вӧлӧмкӧ шыӧдчӧма Алиса дорӧ.
‘Yes!’ shouted Alice. «Ворсам! — горӧдіс Алиса.
‘Come on, then!’ roared the Queen, and Alice joined the procession, wondering very much what would happen next. — Мунам! — эргӧмӧн равӧстіс Королева. Сэсся Алиса пырис гӧсьтъяс пӧвстӧ, гӧгӧрвотӧма асьсӧ юасиг, а мый лоас водзӧ.
‘It’s—it’s a very fine day!’ said a timid voice at her side. She was walking by the White Rabbit, who was peeping anxiously into her face. — Кутшӧм... кутшӧм мича талун ывларуыс, збыль ӧд? — родӧмӧн шуис кодкӧ. Алиса лэптіс синсӧ да аддзис орччӧн мунысь Еджыд Горткӧчӧс, коді вӧлі майшасьӧмӧн сы вылӧ видзӧдлывлӧ.
‘Very,’ said Alice: ‘—where’s the Duchess?’ — Да, ывларуыс шемӧстана, — ӧти кывйӧ воис Алиса. — А кӧні нӧ Герцоганьыд?
‘Hush! Hush!’ said the Rabbit in a low, hurried tone. He looked anxiously over his shoulder as he spoke, and then raised himself upon tiptoe, put his mouth close to her ear, and whispered ‘She’s under sentence of execution.’ — Чӧв-чӧв, — чушъялӧмӧн вашкӧдіс Горткӧч, майшасьӧмӧн юрнас бергӧдліг. Сійӧ кыпӧдчис кок чунь йылас да вашнитіс сылы веськыда пеляс: — Сійӧс шуӧма вины.
‘What for?’ said Alice. — Мый вӧсна? — юаліс Алиса.
‘Did you say “What a pity!”?’ the Rabbit asked. — Тэ быттьӧкӧ шуин „Кутшӧм жаль?“ — юаліс Горткӧч.
‘No, I didn’t,’ said Alice: ‘I don’t think it’s at all a pity. I said “What for?”’ — Эг и мӧвпыштлы, — вочавидзис Алиса. — Мем сійӧ немся абу жаль! Ме юавлі: „Мый вӧсна?“
‘She boxed the Queen’s ears—’ the Rabbit began. Alice gave a little scream of laughter. ‘Oh, hush!’ the Rabbit whispered in a frightened tone. ‘The Queen will hear you! You see, she came rather late, and the Queen said—’ — Сійӧ кучкаліс Королеваӧс бандзибас, — шуыштіс Горткӧч. Алиса долыда прысьнитіс. — Лӧньджыка! — повзис Горткӧч. — Друг Королеваыс кывлас! Гӧгӧрвоан он, Герцогань сёрмис, а Королева висьталӧ...
‘Get to your places!’ shouted the Queen in a voice of thunder, and people began running about in all directions, tumbling up against each other; however, they got settled down in a minute or two, and the game began. — Ставныд сувталӧй асланыд инӧ! — равӧстіс Королева бувган гӧлӧсӧн. И ставныс котӧртісны, усиг-чеччиг да ӧта-мӧдӧ тангысялӧмӧн. Минут мысти ставныс нин сулалісны ас инын. Ворсӧм пансис.
Alice thought she had never seen such a curious croquet-ground in her life; it was all ridges and furrows; the balls were live hedgehogs, the mallets live flamingoes, and the soldiers had to double themselves up and to stand on their hands and feet, to make the arches. Алисалы воис мӧвп — олӧмас сійӧ эз на аддзыв крокетӧн татшӧм ворсанінсӧ: гӧгӧр гӧпъяс да тёпканъяс. Сяръяс пыдди вӧліны ёжъяс, мӧлӧт пыддиыс фламингояс, а сюръя пыддиыс салдатъяс. Найӧ артмӧдісны пос — тадзи и сулалісны ворсӧм помасьтӧдз.
The chief difficulty Alice found at first was in managing her flamingo: she succeeded in getting its body tucked away, comfortably enough, under her arm, with its legs hanging down, but generally, just as she had got its neck nicely straightened out, and was going to give the hedgehog a blow with its head, it would twist itself round and look up in her face, with such a puzzled expression that she could not help bursting out laughing: and when she had got its head down, and was going to begin again, it was very provoking to find that the hedgehog had unrolled itself, and was in the act of crawling away: besides all this, there was generally a ridge or furrow in the way wherever she wanted to send the hedgehog to, and, as the doubled-up soldiers were always getting up and walking off to other parts of the ground, Alice soon came to the conclusion that it was a very difficult game indeed. Водзассӧ Алиса некыдз эз вермы ворсныс аслас фламингонас: сӧмын на сюяс сійӧс увлань юрӧн киняулас, вештас кокъяссӧ мышлань, витас да лӧсьӧдчас кучкыны сыӧн ёжӧ, кыдзи лэбачыс пӧлыньтас сьылісӧ да видзӧдлас сылы синмас сэтшӧма шензьӧмӧн, мый Алиса пылькнитас-серӧктас. А кор сійӧ сяммас лэдзны сылысь юрсӧ увлань, — видзӧд со! — ёжыс абу нин: бергӧдчӧма да котӧртӧ нин кытчӧкӧ. Дай став ёжыс нывкалӧн веськалісны гуясӧ, а сюръя вӧчысь салдатъяс веськӧдчалісны да муналісны ворсанінса мӧдар помас. Ӧти кывйӧн кӧ, Алиса сюркняліс юрас, мый тайӧ ворсӧмыс зэв сьӧкыд.
The players all played at once without waiting for turns, quarrelling all the while, and fighting for the hedgehogs; and in a very short time the Queen was in a furious passion, and went stamping about, and shouting ‘Off with his head!’ or ‘Off with her head!’ about once in a minute. Ворсысьяс кучкалісны ставныс ӧти кадӧ, эз ӧта-мӧд бӧрсяыс, век зыксисны да косясисны ёжъяс вӧснаыс; регыд сэсся Королева кутіс яравны, кокнас зымӧдіс да кадысь-кадӧ горзіс: — Керыштӧй сылысь юрсӧ! Эсылысь юрсӧ керавны!
Alice began to feel very uneasy: to be sure, she had not as yet had any dispute with the Queen, but she knew that it might happen any minute, ‘and then,’ thought she, ‘what would become of me? They’re dreadfully fond of beheading people here; the great wonder is, that there’s any one left alive!’ Алиса пондіс майшасьны: кӧть сійӧ Королевакӧд ӧнӧдз эз на зыксьывлы, та вылӧ помкаыс вермас артмыны быд здукӧ. — Мый сэки мекӧд лоас? — мӧвпаліс Алиса. — Тані сэтшӧма радейтӧны юръяс керавны. Зэв ыджыд дивӧ, мый кодъяскӧ ловъяӧсь на!
She was looking about for some way of escape, and wondering whether she could get away without being seen, when she noticed a curious appearance in the air: it puzzled her very much at first, but, after watching it a minute or two, she made it out to be a grin, and she said to herself ‘It’s the Cheshire Cat: now I shall have somebody to talk to.’ Сійӧ видзӧдліс гӧгӧрбок да мӧвпаліс нин сы йылысь, кыдзи сэтысь казявтӧг вошны, кыдз нывка юр весьтас виччысьтӧг артмис мыйкӧ тӧдтӧмтор. Водзассӧ Алиса эз вермы гӧгӧрвоны, мый тайӧ татшӧмыс, но здук мысти юрас воис — сынӧдын лэбаліс ӧтнасӧн нюм. — Тайӧ Чеширса Кань, — аслыс кывмӧн шуис сійӧ. — Тайӧ бур! Лоас кодкӧд сёрнитыштны, медся этша вылӧ!
‘How are you getting on?’ said the Cat, as soon as there was mouth enough for it to speak with. — Но, мый выльыс? — юаліс Кань, сылӧн вомыс тыдовтчис сынӧдас да.
Alice waited till the eyes appeared, and then nodded. ‘It’s no use speaking to it,’ she thought, ‘till its ears have come, or at least one of them.’ In another minute the whole head appeared, and then Alice put down her flamingo, and began an account of the game, feeling very glad she had someone to listen to her. The Cat seemed to think that there was enough of it now in sight, and no more of it appeared. Алиса виччысьыштіс сынӧдысь кань синъяслысь тыдовтчӧмсӧ да копыртыштліс юрсӧ. — Вочавидзнысӧ сылы ӧні дзик нинӧмла, — мӧвпыштӧс Алиса. — Виччыся пельяс тыдовтчӧмсӧ — мед кӧть ӧтиыс петас! — Минут мысти кутіс тыдавны юрыс ставнас. Алиса сувтӧдіс фламингосӧ муас да пондіс сёрнитны долыда: ӧд сылӧн ӧні вомъёрт лои. Каньыс, тыдалӧ, гӧгӧрвоис, мый тырмымӧн лоас и юрыс, да ставнас эз нин петкӧдчы.
‘I don’t think they play at all fairly,’ Alice began, in rather a complaining tone, ‘and they all quarrel so dreadfully one can’t hear oneself speak—and they don’t seem to have any rules in particular; at least, if there are, nobody attends to them—and you’ve no idea how confusing it is all the things being alive; for instance, there’s the arch I’ve got to go through next walking about at the other end of the ground—and I should have croqueted the Queen’s hedgehog just now, only it ran away when it saw mine coming!’ — Ме ногӧн, найӧ оз лючки ворсны, — висьтавліс Алиса. — Веськыдлун ни арт абу некутшӧм, дай ставныс горзӧны сідзи, мый асланыс гӧлӧсыс оз кыв. Индӧдъяс абуӧсь, а мый эм, наӧ некод оз кутчысь. Видлӧй вежӧртны, кутшӧм сьӧкыд ворсны, кор ставыс ловъя. Со кӧть ӧтитор: сюръяыс, код пыр мем колӧ вуджны, муніс гуляйтны ворсанінса мӧд помас! Ме эськӧ вӧтлі ӧні Королевалысь ёжсӧ — да сійӧ дзик пыр пышйис менсьым ёжӧс казялӧм бӧрын!
‘How do you like the Queen?’ said the Cat in a low voice. — Кажитчӧ-ӧ тэныд Королеваыс? — юаліс Кань лӧня.
‘Not at all,’ said Alice: ‘she’s so extremely—’ Just then she noticed that the Queen was close behind her, listening: so she went on, ‘—likely to win, that it’s hardly worth while finishing the game.’ — Немся оз кажитчы, — вочавидзис Алиса. — Сійӧ сэтшӧм... — Сійӧ здукас нывка казяліс — Королеваыс сулалӧ сы сайын да кывзысьӧ. — ... сэтшӧм бура ворсӧ, — ӧдйӧ шуыштіс Алиса, — кӧть дзик пыр сылы сетчы.
The Queen smiled and passed on. Королева нюммуніс да вешйис на дорысь.
‘Who are you talking to?’ said the King, going up to Alice, and looking at the Cat’s head with great curiosity. — Кодкӧд тэ тані сёрнитан? — юаліс Король нывкалань матыстчӧмӧн да лэбалысь юр вылӧ сюся видзӧдӧмӧн.
‘It’s a friend of mine—a Cheshire Cat,’ said Alice: ‘allow me to introduce it.’ — Тайӧ менам ёртӧй, Чеширса Кань, — воча чӧвтіс Алиса. — Позьӧ-ӧ тіянӧс тӧдмӧдны?
‘I don’t like the look of it at all,’ said the King: ‘however, it may kiss my hand if it likes.’ — Сійӧ меным немся оз кажитчы, — пасйис Король. — А мый, мед окыштас менсьым киӧс, кӧсйӧ кӧ.
‘I’d rather not,’ the Cat remarked. — Торъя кӧсйӧмӧй абу, — шуис Кань.
‘Don’t be impertinent,’ said the King, ‘and don’t look at me like that!’ He got behind Alice as he spoke. — Эн лысьт висьтавны меным дӧзмӧданторъяс, — броткӧмӧн шуис Король. — И эн видзӧд ме вылӧ тадз. — Та бӧрын сійӧ дзебсис Алиса мыш сайӧ.
‘A cat may look at a king,’ said Alice. ‘I’ve read that in some book, but I don’t remember where.’ — Каньяслы корольяс вылӧ видзӧдны позьӧ, — шуис Алиса. — Ме тайӧс кытыськӧ лыддьылі, ог тӧд сӧмын кытысь.
‘Well, it must be removed,’ said the King very decidedly, and he called the Queen, who was passing at the moment, ‘My dear! I wish you would have this cat removed!’ — Оз, сійӧс колӧ вӧтлыны, — шуис чорыда Король. Орччӧн мунысь Королеваӧс казялӧмӧн сійӧ горӧдіс: — Мусаӧй, тшӧкты вӧтлыны этайӧ каньсӧ!
The Queen had only one way of settling all difficulties, great or small. ‘Off with his head!’ she said, without even looking round. Королевалӧн вӧлі дась ӧти вочакыв: — Керыштӧй сылысь юрсӧ! — горӧдіс сійӧ видзӧдлытӧгыс.
‘I’ll fetch the executioner myself,’ said the King eagerly, and he hurried off. — Ме ачым начкалысьсӧ вайӧда! — долыда шуис Король да пышйис.
Alice thought she might as well go back, and see how the game was going on, as she heard the Queen’s voice in the distance, screaming with passion. She had already heard her sentence three of the players to be executed for having missed their turns, and she did not like the look of things at all, as the game was in such confusion that she never knew whether it was her turn or not. So she went in search of her hedgehog. Алиса кыліс — Королева мыйкӧ горзӧ ылынкодь, да муніс видзӧдлыны, мый сэн вӧчсьӧ. Пельясӧдзыс воис: Королева тшӧктіс керавны юрнысӧ куим ворсысьлы аслас чередысь кольччӧмысь. Дзоньнассӧ ставыс тайӧ Алисалы ёна эз кажитчы: гӧгӧр некутшӧм арт эз вӧв, сійӧ эз вермы гӧгӧрвоны, коді код бӧрся ворсӧ. Нывка сэсся довгис-муніс бӧр, гӧпъяссьыс ассьыс ёжсӧ корсиг-видзӧдаліг.
The hedgehog was engaged in a fight with another hedgehog, which seemed to Alice an excellent opportunity for croqueting one of them with the other: the only difficulty was, that her flamingo was gone across to the other side of the garden, where Alice could see it trying in a helpless sort of way to fly up into a tree. Дзик пыр сійӧс и аддзис — ёж косясьӧ вӧлӧм мӧд ёжкӧд. Ок эськӧ налы кучкыны кӧ ӧні, но Алисалӧн фламингоыс мунӧма сад мӧдар помас (сійӧ аддзис — лэбачыс некыдзи эз вермы кайны пуӧ).
By the time she had caught the flamingo and brought it back, the fight was over, and both the hedgehogs were out of sight: ‘but it doesn’t matter much,’ thought Alice, ‘as all the arches are gone from this side of the ground.’ So she tucked it away under her arm, that it might not escape again, and went back for a little more conversation with her friend. Кодыр Алиса вӧлисти кыйис сійӧс да вайис бӧр, ёжъяс дугдӧмны нин тышкасьнысӧ да пышйӧмаӧсь кытчӧкӧ. — Но и ладнӧ, — мӧвпыштіс Алиса. — Сідз нин лоас мед, сюръяыс мунӧма жӧ нин а. — Нывка сюйис фламингосӧ киняулас, медым выльысь оз пышйы, да воис бӧр кань дорӧ — окота лои сыкӧд нӧшта варовитыштны.
When she got back to the Cheshire Cat, she was surprised to find quite a large crowd collected round it: there was a dispute going on between the executioner, the King, and the Queen, who were all talking at once, while all the rest were quite silent, and looked very uncomfortable. Юр лэбаланін дорӧ матыстчигӧн нывка шензьӧмӧн казяліс сэтчӧ чукӧртчӧм уна йӧзӧс. Начкысь, Король да Королева зэв гораа вензисны, быдӧн горзіс мукӧдсӧ кывзытӧг, а кодсюрӧ чӧв оліс да сӧмын ӧтилаын педзис.
The moment Alice appeared, she was appealed to by all three to settle the question, and they repeated their arguments to her, though, as they all spoke at once, she found it very hard indeed to make out exactly what they said. Алисаӧс аддзӧм мысти куимнанныс уськӧдчисны сы дорӧ, медым разьны налысь венсӧ. Найӧ гораа висьтавлісны аслас правлун йылысь, но ӧтпырйӧ сёрнитӧм вӧснаыс нывка эз вермы гӧгӧрвоны, мый вӧсна вензьӧны.
The executioner’s argument was, that you couldn’t cut off a head unless there was a body to cut it off from: that he had never had to do such a thing before, and he wasn’t going to begin at his time of life. Начкалысьыс висьталіс, мый оз позь керыштны юрсӧ, сы кындзи кӧ нинӧм сэсся абу, сійӧ татшӧмторсӧ пӧ некор абу вӧчлӧма дай оз лӧсьӧдчы вӧчны, татшӧмтор вылас пӧрысь пӧ нин, вот мый!
The King’s argument was, that anything that had a head could be beheaded, and that you weren’t to talk nonsense. Король висьтавліс, мый юрыс кӧ эм, то сійӧс позьӧ керыштны. И нинӧмла быдсямасӧ сӧрны!
The Queen’s argument was, that if something wasn’t done about it in less than no time she’d have everybody executed, all round. (It was this last remark that had made the whole party look so grave and anxious.) Королева шуис, оз кӧ пӧ дугдыны найӧ бызгыны да оз босьтчыны уджӧ, сійӧ тшӧктас керавны юръяссӧ ставныслысь ӧтитӧг! (Тайӧ кывъясысь став чукӧртчӧмалы лои гажтӧм-шуштӧм).
Alice could think of nothing else to say but ‘It belongs to the Duchess: you’d better ask her about it.’ Алисалы нинӧм бурджыкыс эз сюр да шуис: — Каньыс тайӧ Герцоганьлӧн. Бурджык эськӧ юавны сылысь.
‘She’s in prison,’ the Queen said to the executioner: ‘fetch her here.’ And the executioner went off like an arrow. — Сійӧ дзескыдінын, — шуис Королева да бергӧдчис начкалысьлань. — Вайӧд сійӧс татчӧ! — Начкалысь ӧпрӧметь котӧртіс тшӧктӧм серти.
The Cat’s head began fading away the moment he was gone, and, by the time he had come back with the Duchess, it had entirely disappeared; so the King and the executioner ran wildly up and down looking for it, while the rest of the party went back to the game. Кыдз сӧмын сійӧ пышйис, Каньлӧн юрыс пондіс надзӧник сывны сынӧдсьыс, та вӧсна начкалысьӧн Герцоганьӧс вайӧдӧмӧдз юрыс некӧн нин эз тыдав. Король да начкалысь нетшкысисны-котралісны крокетӧн ворсанінӧд, а гӧсьтъяс босьтчисны бара ворсны.
CHAPTER IX. The Mock Turtle’s Story ІX ЮРПАС. Ылӧг Черепакалӧн Висьтасьӧм
‘You can’t think how glad I am to see you again, you dear old thing!’ said the Duchess, as she tucked her arm affectionately into Alice’s, and they walked off together. — Ой, мусаӧй, тэ и гӧгӧрвоны он вермы, кутшӧм меным долыд тэнӧ аддзыны, — небыда шуис Герцогань, босьтіс Алисаӧс киӧдыс да нуӧдіс сэтысь.
Alice was very glad to find her in such a pleasant temper, and thought to herself that perhaps it was only the pepper that had made her so savage when they met in the kitchen. Алисалы вӧлі нимкодь шензьыны, кутшӧм бур аскылӧма вӧлі Герцоганьыс, да нӧшта мӧвпыштіс, мый, тӧдӧмысь, сэки сійӧ вӧлі сэтшӧм скӧрмалысь гормӧгсьыс.
‘When I’m a Duchess,’ she said to herself, (not in a very hopeful tone though), ‘I won’t have any pepper in my kitchen at all. Soup does very well without—Maybe it’s always pepper that makes people hot-tempered,’ she went on, very much pleased at having found out a new kind of rule, ‘and vinegar that makes them sour—and camomile that makes them bitter—and—and barley-sugar and such things that make children sweet-tempered. I only wish people knew that: then they wouldn’t be so stingy about it, you know—’ — Кор ме ачым лоа Герцоганьӧн, — шуис сійӧ аслысмоз (збыльысьсӧ торъя лачатӧг), — менам пусянінын некутшӧм гормӧг оз ло. Шыдыд сытӧг чӧскыд! Гормӧгсьыс, тӧдӧмысь, йӧзыс сэтшӧма пузьӧны... — Алиса ёна радліс выль индӧд восьтӧмысь да водзӧ висьтавліс мӧвпӧ пырӧдчӧмӧн, — уксусысь — шоммӧны, лукысь — лёкмӧны, бурдӧчанторъясысь — курыдмӧны, юмовторъясысь — бурсьӧлӧмтчӧны. Кутшӧм жаль, мый тайӧс унаӧн оз тӧдны... Ставыс вӧлі эськӧ сэтшӧм вежӧртана. Сёйӧны бура — и бурмӧны!
She had quite forgotten the Duchess by this time, and was a little startled when she heard her voice close to her ear. ‘You’re thinking about something, my dear, and that makes you forget to talk. I can’t tell you just now what the moral of that is, but I shall remember it in a bit.’ Нывка дзикӧдз вунӧдіс Герцогань йылысь да дрӧгмунлі, кодыр сійӧ шуис сылы веськыда пеляс: — Тэ мый йылысь думыштчин, донукӧй, кыв он шу. А велӧдӧмыс таысь татшӧм ... Ог, мыйкӧ ог велав! Нинӧм, бӧрас казьта...
‘Perhaps it hasn’t one,’ Alice ventured to remark. — А, гашкӧ, тані некутшӧм велӧдӧм абу, — чӧвтіс Алиса.
‘Tut, tut, child!’ said the Duchess. ‘Everything’s got a moral, if only you can find it.’ And she squeezed herself up closer to Alice’s side as she spoke. — Кыдзи сійӧ абу! — паныд шуис Герцогань. — Быдторйын эм велӧдӧм, колӧ сӧмын кужны сійӧс корсьны! — Тайӧ кывъяснас топӧдчис Алиса дорӧ.
Alice did not much like keeping so close to her: first, because the Duchess was very ugly; and secondly, because she was exactly the right height to rest her chin upon Alice’s shoulder, and it was an uncomfortably sharp chin. However, she did not like to be rude, so she bore it as well as she could. Алисалы тайӧ немся сьӧлӧм вылас эз во: ӧти-кӧ, Герцогань вӧлі вывті мисьтӧм, а, мӧд-кӧ, тшӧкалыыс сылӧн вӧлі буретш Алисалӧн пельпом весьтас, да тшӧкалыыс тайӧ вӧлі зэв ёсь! Но вӧчны нинӧм — эз ӧд вермы Алиса корны Герцоганьӧс вешйыны!
‘The game’s going on rather better now,’ she said, by way of keeping up the conversation a little. — Ворсӧмыс, тыдалӧ, гажаджыка пондіс мунны, — пасйис нывка, медым кыдзкӧ нюжӧдны сёрнисӧ.
‘’Tis so,’ said the Duchess: ‘and the moral of that is—“Oh, ‘tis love, ‘tis love, that makes the world go round!”’ — Ме дзик тэ моз мӧвпала, — шуис Герцогань. — А велӧдӧмыс таысь татшӧм: „Муслун, муслун, тэ веськӧдлан мирӧн...“
‘Somebody said,’ Alice whispered, ‘that it’s done by everybody minding their own business!’ — А мем кажитчыліс, кодлӧнкӧ шуӧм серти, быттьӧ медся тӧдчанаыс — оз ков сюйсьыны йӧз олӧмӧ, — вашкӧдіс Алиса.
‘Ah, well! It means much the same thing,’ said the Duchess, digging her sharp little chin into Alice’s shoulder as she added, ‘and the moral of that is—“Take care of the sense, and the sounds will take care of themselves.”’ — Да тайӧ дзик ӧтитор, — тшӧкалынас Алисалы пельпомас сатшкӧмӧн шуыштіс Герцогань. — А велӧдӧмыс таысь татшӧм: — Юртӧ шыр, шыртӧ ныр.
‘How fond she is of finding morals in things!’ Alice thought to herself. «Кутшӧма сійӧ радейтӧ быдлаысь аддзыны велӧдӧм-мораль, — мӧвпыштіс Алиса.
‘I dare say you’re wondering why I don’t put my arm round your waist,’ the Duchess said after a pause: ‘the reason is, that I’m doubtful about the temper of your flamingo. Shall I try the experiment?’ — Тэ, дерт, шензян, — шуис Герцогань, — мыйла ме тэнӧ ог сывйышт коскӧдыд. Збыльысь кӧ шуны, ме ог бура тӧд тэнсьыд фламинготӧ. А, гашкӧ, видлыны?
‘He might bite,’ Alice cautiously replied, not feeling at all anxious to have the experiment tried. — Сійӧ вермас и курччыны, — мӧвпалӧмӧн шуис Алиса, кодлы немся эз вӧв окота, медым Герцогань сійӧс сывъялас.
‘Very true,’ said the Duchess: ‘flamingoes and mustard both bite. And the moral of that is—“Birds of a feather flock together.”’ — Збыль и эм, — ӧти кывйӧ воис Герцогань. — Фламингояс курччасьӧны гормӧгысь оз лёкджыка. А велӧдӧмыс таысь татшӧм со: найӧ кыкнанныс ӧткодьӧсь.
‘Only mustard isn’t a bird,’ Alice remarked. — Сӧмын гормӧгыс немся абу лэбач, — пасйыштіс Алиса.
‘Right, as usual,’ said the Duchess: ‘what a clear way you have of putting things!’ — Тэ, кыдзи и пыр, тырвыйӧ прав, — шуис Герцогань. — Кутшӧм мӧвпыд ясыд!
‘It’s a mineral, I think,’ said Alice. — Тӧдӧмысь, гормӧгыс — муысь перъянтор, — водзӧ нюжӧдіс мӧвпалӧмӧн Алиса.
‘Of course it is,’ said the Duchess, who seemed ready to agree to everything that Alice said; ‘there’s a large mustard-mine near here. And the moral of that is—“The more there is of mine, the less there is of yours.”’ — Дерт, сідз, — эскӧдіс Герцогань. Сійӧ дась вӧлі воны Алисакӧд ӧти кывйӧ быдторйын. — Перъянтор и эм. А велӧдӧмыс таысь татшӧм: „Мый перъян, сійӧс и сюян!“
‘Oh, I know!’ exclaimed Alice, who had not attended to this last remark, ‘it’s a vegetable. It doesn’t look like one, but it is.’ — Юрам воис, — шуис друг Алиса Герцоганьлысь бӧръя кывъяссӧ кывзытӧг. — Гормӧгыс тайӧ градвыв пуктас. Кӧть, дерт, сійӧ абу градвыв пуктас кодь — и век жӧ градвыв пуктас!
‘I quite agree with you,’ said the Duchess; ‘and the moral of that is—“Be what you would seem to be”—or if you’d like it put more simply—“Never imagine yourself not to be otherwise than what it might appear to others that what you were or might have been was not otherwise than what you had been would have appeared to them to be otherwise.”’ — Ме тэкӧд дзик сӧглас, — шуис Герцогань. — А велӧдӧмыс таысь татшӧм: быд градвыв пуктаслы аслас кад. Али, гашкӧ, ме тайӧс висьтала кокниджыка: некор эн чайт, мый тэ мӧд сикас, кутшӧмӧн верман эськӧ лоны мӧдногсаӧн, мый овлан сэк, кор мӧд ногыс оз позь лоны.
‘I think I should understand that better,’ Alice said very politely, ‘if I had it written down: but I can’t quite follow it as you say it.’ — Чайта, тайӧс ме бурджыка гӧгӧрвоа, — вежавидзанаа чӧвтіс Алиса, — верма кӧ тайӧс гижны. Сідзисӧ ме эг лючкиа вежӧрт.
‘That’s nothing to what I could say if I chose,’ the Duchess replied, in a pleased tone. — Тайӧ ставыс тшаква сы серти, мый ме верми эськӧ шуны, кӧсйи кӧ тайӧс, — вочавидзис ошкӧмысь нимкодьмӧм чужӧма Герцогань.
‘Pray don’t trouble yourself to say it any longer than that,’ said Alice. — Кора тіянӧс, энӧ тӧждысьӧй ме вӧсна, — шуис Алиса.
‘Oh, don’t talk about trouble!’ said the Duchess. ‘I make you a present of everything I’ve said as yet.’ — Но тэ мый, тайӧ ӧмӧй тӧждысьӧм, — паныд шуис Герцогань. — Козьнала тэныд став ассьым висьталӧмӧс.
‘A cheap sort of present!’ thought Alice. ‘I’m glad they don’t give birthday presents like that!’ But she did not venture to say it out loud. — Ичӧт козин, — ас кежсьыс мӧвпыштіс Алиса. — Бур кӧть чужан лун кежлӧ татшӧмторъяссӧ оз козьнавлыны! — Сӧмын гораа тайӧс шуны сійӧ эз лысьт.
‘Thinking again?’ the Duchess asked, with another dig of her sharp little chin. — Бара мый йылысь кӧ мӧвпалан? — юаліс Герцогань да выльысь сатшкис тшӧкалынас Алисалы пельпомас.
‘I’ve a right to think,’ said Alice sharply, for she was beginning to feel a little worried. — А мыйла эськӧ не мӧвпавны? — вочавидзис Алиса. Сійӧ асьсӧ мыйлакӧ эз бура кыв.
‘Just about as much right,’ said the Duchess, ‘as pigs have to fly; and the m—’ — А мыйла эськӧ порсьлы не лэбавны? — шуис Герцогань. — А велӧдӧмыс...
But here, to Alice’s great surprise, the Duchess’s voice died away, even in the middle of her favourite word ‘moral,’ and the arm that was linked into hers began to tremble. Alice looked up, and there stood the Queen in front of them, with her arms folded, frowning like a thunderstorm. Сэсся Алисалы ёна шензьымӧн Герцогань ланьтіс да кутіс тірзьыны. Алиса чӧвтіс вывлань синсӧ да аддзис на водзын морӧсас кияссӧ пуктӧмӧн да повзьӧдчана чужӧмӧн сулалысь Королеваӧс.
‘A fine day, your Majesty!’ the Duchess began in a low, weak voice. — Бурсьыс-бур ывларуыс, Tіян Ыджыдлунныд, — ӧдва кывмӧн вашкӧдіс Герцогань.
‘Now, I give you fair warning,’ shouted the Queen, stamping on the ground as she spoke; ‘either you or your head must be off, and that in about half no time! Take your choice!’ — Ме тэнӧ веськыда ӧлӧда, — горӧдіс Королева да тувтчис кокнас. — Либӧ ми мездысям тэысь, либӧ тэ мездысян юрсьыд. Бӧрйы ӧні жӧ — эн, кык пӧв ӧдйӧджык!
The Duchess took her choice, and was gone in a moment. Герцогань бӧрйис да сійӧ здукас жӧ воши.
‘Let’s go on with the game,’ the Queen said to Alice; and Alice was too much frightened to say a word, but slowly followed her back to the croquet-ground. — Босьтчам водзӧ ворсны, — шуис Алисалы Королева. Алиса сэтшӧма повзис, мый кыв шутӧг довгис сы бӧрся ворсанінлань.
The other guests had taken advantage of the Queen’s absence, and were resting in the shade: however, the moment they saw her, they hurried back to the game, the Queen merely remarking that a moment’s delay would cost them their lives. Сэккості, Королевалысь абутӧмсӧ казялӧмӧн, ворсысьясыс шойччӧны вӧлі гож сайын, но сэсся сылысь локтӧмсӧ аддзылӧм мысти сувталісны бӧр ас инъясӧ. А Королева матыстчис да дженьыда юӧртіс, ньӧжмыдасьӧмныслӧн ӧти минутыс пӧ сувтас налы олӧм донныс.
All the time they were playing the Queen never left off quarrelling with the other players, and shouting ‘Off with his head!’ or ‘Off with her head!’ Those whom she sentenced were taken into custody by the soldiers, who of course had to leave off being arches to do this, so that by the end of half an hour or so there were no arches left, and all the players, except the King, the Queen, and Alice, were in custody and under sentence of execution. Ворсігчӧжыс Королева дугдывтӧг пинясис ворсысьясыскӧд да горзіс: — Кералӧй сылысь юрсӧ! Юрсӧ вундӧй! — Салдатъяс сувталісны да арестуйталісны коньӧръясӧс. Дзиръяыс та бӧрын лои этшаджык и этшаджык. Час джын мысти эз коль ни ӧти дзиръя, а став ворсысьыс полӧмысла тірзьӧмӧн шога виччысисны ассьыныс олӧм помнысӧ.
Then the Queen left off, quite out of breath, and said to Alice, ‘Have you seen the Mock Turtle yet?’ Медбӧрти Королева эновтіс ворсӧмсӧ да, ышловзьӧмӧн юаліс Алисалысь: — Тэ аддзылін эн Ылӧг Черепакаӧс?
‘No,’ said Alice. ‘I don’t even know what a Mock Turtle is.’ — Эг, — вочавидзис Алиса. — Ме весиг ог тӧд коді сійӧ.
‘It’s the thing Mock Turtle Soup is made from,’ said the Queen. — Он тай, — шуис Королева. — Сыысь пуӧны ылӧгчерепакаа шыд.
‘I never saw one, or heard of one,’ said Alice. — Некор эг аддзывлы ни эг кывлы, — шуис Алиса.
‘Come on, then,’ said the Queen, ‘and he shall tell you his history,’ — Сідзкӧ мунам, — нуӧдіс Королева. — Сійӧ тэныд ставсӧ висьталас.
As they walked off together, Alice heard the King say in a low voice, to the company generally, ‘You are all pardoned.’ ‘Come, that’s a good thing!’ she said to herself, for she had felt quite unhappy at the number of executions the Queen had ordered. Сэсся найӧ мунісны. Муніганыс Алиса кывліс Корольлысь гӧсьтъяслы веськӧдӧм-шуӧм кывъяс: — Ми тіянлысь став мыжнытӧ вештам. — «Ак кутшӧм бур! — долыдмис Алиса. (Сійӧ ёна нин шогаліс вины шуӧмъяс пондаыс).
They very soon came upon a Gryphon, lying fast asleep in the sun. (If you don’t know what a Gryphon is, look at the picture.) ‘Up, lazy thing!’ said the Queen, ‘and take this young lady to see the Mock Turtle, and to hear his history. I must go back and see after some executions I have ordered’; and she walked off, leaving Alice alone with the Gryphon. Alice did not quite like the look of the creature, but on the whole she thought it would be quite as safe to stay with it as to go after that savage Queen: so she waited. Регыд найӧ аддзисны шонді водзын лючки-бура пукалысь Кутшлевӧс (Грифонӧс). (Тэ кӧ он тӧд, кутшӧм Кутшлевыс, видзӧдлы серпасӧ). — Чеччы, тӧв чужъялысь, — шуис Королева, — нуӧд тайӧ баярнывсӧ Ылӧг Черепака дорӧ. Мед висьталас ассьыс висьтсӧ. А мем колӧ бергӧдчыны: ме сэні тшӧкті кодсюрӧӧс вины да колӧ видзӧдны, мед ставыс вӧлі лючки вӧчӧма. — И Королева муніс, колис Алисаӧс Кутшлевкӧд. Сійӧ Алисалы торйӧнсӧ эз на вӧв эскӧдана, но мӧвпыштӧмӧн, мый сійӧ, тӧдӧмысь, лоас лӧсьыдджык Королева дорысь, кольччис.
The Gryphon sat up and rubbed its eyes: then it watched the Queen till she was out of sight: then it chuckled. ‘What fun!’ said the Gryphon, half to itself, half to Alice. Кутшлев пуксис да тілис синъяссӧ, сэсся колльӧдіс Королеваӧс синвидзӧдласнас да шпыньмуніс: — Серам дай сӧмын! — ныр улас броткис сійӧ, то ли шыӧдчис Алиса дорӧ.
‘What is the fun?’ said Alice. — Серам? — юаліс Алиса шӧйӧвошӧмӧн.
‘Why, she,’ said the Gryphon. ‘It’s all her fancy, that: they never executes nobody, you know. Come on!’ — Сідз-сідз, — вочавидзис Кутшлев. — Ставсӧ думыштӧмаӧсь. Вины! Шуас жӧ. Сэтшӧмыс налӧн му пуксьӧмсяньыс эз вӧв. Ладнӧ, мунам!
‘Everybody says “come on!” here,’ thought Alice, as she went slowly after it: ‘I never was so ordered about in all my life, never!’ — Ставныс тані сӧмын „мунам“ и шуалӧны! — думыштіс Алиса, Кутшлев бӧрся довгӧмӧн. — Некор на олӧмам меӧн тадзи эз кесйӧдлыны!
They had not gone far before they saw the Mock Turtle in the distance, sitting sad and lonely on a little ledge of rock, and, as they came nearer, Alice could hear him sighing as if his heart would break. She pitied him deeply. ‘What is his sorrow?’ she asked the Gryphon, and the Gryphon answered, very nearly in the same words as before, ‘It’s all his fancy, that: he hasn’t got no sorrow, you know. Come on!’ Дзик неуна муныштӧмӧн найӧ аддзисны Ылӧг Черепакаӧс; сійӧ вӧлі куйлӧ кырта кодь из вылын да лолалӧ сэтшӧм гажтӧма, быттьӧкӧ сьӧлӧмыс сылӧн вӧлі потан выйын. Алиса став сьӧлӧмсяньыс пондіс сійӧс жалитны. — Мыйла сійӧ сэтшӧма гажтӧмтчӧ? — юаліс нывка Кутшлевӧс. Мӧдыс вочавидзис тӧдса кывъясӧн нин: — Ставыс тайӧ думыштӧмтор. Гажтӧмтчӧ пӧ! Висьталан жӧ! Нинӧм вӧсна сылы гажтӧмавнысӧ! Ладнӧ, мунам!
So they went up to the Mock Turtle, who looked at them with large eyes full of tears, but said nothing. Найӧ матыстчисны Ылӧг Черепака дорӧ. Сійӧ видзӧдліс на вылӧ синваӧн тыр ыджыд синъясӧн, но нинӧм эз шу.
‘This here young lady,’ said the Gryphon, ‘she wants for to know your history, she do.’ — Тайӧ баярнылыс кӧсйӧ кывзыны тэнсьыд висьттӧ. Висьтав вай ассьыд висьттӧ! Вот мый!
‘I’ll tell it her,’ said the Mock Turtle in a deep, hollow tone: ‘sit down, both of you, and don’t speak a word till I’ve finished.’ — Но мый, висьтала, — пӧдӧм гӧлӧсӧн шуыштіс Ылӧг Черепака. — Пуксялӧй да сёрниӧс помавтӧдз вомнытӧ энӧ восьтӧй.
So they sat down, and nobody spoke for some minutes. Alice thought to herself, ‘I don’t see how he can ever finish, if he doesn’t begin.’ But she waited patiently. Кутшлев да Алиса пуксисны. Лои чӧв-лӧнь. — Ог тӧд, кыдзи сійӧ лӧсьӧдчӧ помавны, оз кӧ некыдзи вермы сёрнисӧ панны, — мӧвпыштіс Алиса. Вӧчны вӧлі нинӧм — сійӧ лӧня виччысис.
‘Once,’ said the Mock Turtle at last, with a deep sigh, ‘I was a real Turtle.’ — Коркӧ важӧн, — вӧлисти шуис Ылӧг Черепака пыдіа лолыштӧмӧн, — ме вӧлі збыль Черепака.
These words were followed by a very long silence, broken only by an occasional exclamation of ‘Hjckrrh!’ from the Gryphon, and the constant heavy sobbing of the Mock Turtle. Alice was very nearly getting up and saying, ‘Thank you, sir, for your interesting story,’ but she could not help thinking there must be more to come, so she sat still and said nothing. И бара пуксис чӧв-лӧнь. Сӧмын Кутшлев корсюрӧ кызӧктыштліс да Ылӧг Черепака дугдывтӧг сыркъяліс. Алиса лӧсьӧдчис нин чеччыны да шуны: — Аттьӧала тіянӧс, ӧксайӧ, вежӧр пальӧдана висьтысь. — Сӧмын шуис виччысьыштны на.
‘When we were little,’ the Mock Turtle went on at last, more calmly, though still sobbing a little now and then, ‘we went to school in the sea. The master was an old Turtle—we used to call him Tortoise—’ Медбӧрти Ылӧг Черепака неуна лӧньыштіс да, сьӧкыда ышловзьӧмӧн, паніс сёрнисӧ. — Ичӧтӧсь кор вӧлімӧ, ми ветлім саридз пыдӧсса школаӧ. Велӧдысьнас миян вӧлі Черепака-пӧль. Ми шулім сійӧс Велпӧль.
‘Why did you call him Tortoise, if he wasn’t one?’ Alice asked. — Мыйла ті сійӧс нимтылінныд Велпӧльӧн, — юаліс Алиса, — збыльысьсӧ кӧ сійӧ вӧлӧма Черепака?
‘We called him Tortoise because he taught us,’ said the Mock Turtle angrily: ‘really you are very dull!’ — Ми сійӧс нимтылім Велпӧльӧн, сы понда мый сійӧ миянлы вӧлі „Велӧдысь пӧль, миянӧс велӧдліс“, — скӧра вочавидзис Ылӧг Черепака. — Тэ тай абу ёна сюсь вӧлӧмыд!
‘You ought to be ashamed of yourself for asking such a simple question,’ added the Gryphon; and then they both sat silent and looked at poor Alice, who felt ready to sink into the earth. At last the Gryphon said to the Mock Turtle, ‘Drive on, old fellow! Don’t be all day about it!’ and he went on in these words: — Яндысьны эськӧ колӧ нинӧм абу йывсьыс юасьӧмысь, — сы дор сувтіс Кутшлев. Кыкнанныс ланьтісны да пондісны дзоргыны Алиса вылӧ. Сэсся Кутшлев бергӧдчис Ылӧг Черепакалань да шуис: — Вай, важ ёртӧй, тэрмасьышт! Оз ӧд позь кузь лунтыр тані пукавны...
‘Yes, we went to school in the sea, though you mayn’t believe it—’ Сы бӧрын Ылӧг Черепака висьтасис водзӧ: — Да, ветлім ми школаӧ, а школаыс миян вӧлі саридз пыдӧсын, кӧть тэ, гашкӧ, таӧ и он эскы...
‘I never said I didn’t!’ interrupted Alice. — Мыйла ог? — паныд шуис Алиса. — Ни ӧти кыв ме эг шулы.
‘You did,’ said the Mock Turtle. — Эн, шулін, — бара ассьыс долис Ылӧг Черепака.
‘Hold your tongue!’ added the Gryphon, before Alice could speak again. The Mock Turtle went on. — Эн паныд сёрнит! — горӧдіс Кутшлев. Сӧмын Алиса эз и лӧсьӧдчы сёрнитны паныд.
‘We had the best of educations—in fact, we went to school every day—’ — Велӧдчӧмыс миян вӧлі медся бур, — водзӧ баитіс Ылӧг Черепака. — Да и кыдзи мӧд ногыс — ми ӧд ветлім школаӧ быд лун...
‘I’ve been to a day-school, too,’ said Alice; ‘you needn’t be so proud as all that.’ — Ме тшӧтш ветлі школаӧ быд лун, — шуис Алиса. — Нинӧм ёна торъяланаыс татӧн абу...
‘With extras?’ asked the Mock Turtle a little anxiously. — А содтӧд тэнӧ мыйӧкӧ велӧдлісны? — юаліс Ылӧг Черепака майшасянмоз.
‘Yes,’ said Alice, ‘we learned French and music.’ — Да, — вочавидзис Алиса. — Шыладӧ да прансуз кывйӧ.
‘And washing?’ said the Mock Turtle. — А песласьны? — тэрыба юаліс Ылӧг Черепака.
‘Certainly not!’ said Alice indignantly. — Эз, дерт, — дӧзмӧмӧн вочавидзис Алиса.
‘Ah! then yours wasn’t a really good school,’ said the Mock Turtle in a tone of great relief. ‘Now at ours they had at the end of the bill, “French, music, and washing—extra.”’ — Но-о, сідзкӧ, школаыд тэнад вӧлӧма сэтшӧм-татшӧм, — кокньыда шуис Ылӧг Черепака. — А миян школаын мынтысян тшӧт дорӧ век вӧлі гижлӧны «Прансуз кывйысь, шыладысь да песласьӧмысь мынтыны содтӧдӧн.
‘You couldn’t have wanted it much,’ said Alice; ‘living at the bottom of the sea.’ — Мыйла тіянлы песласьнысӧ? — юаліс Алиса. — Ті ӧд олінныд саридз пыдӧсын.
‘I couldn’t afford to learn it.’ said the Mock Turtle with a sigh. ‘I only took the regular course.’ — Мый кӧть эн шу, а ме ог вермы песласьнысӧ, — сьӧкыда лолыштіс Ылӧг Черепака. — Менам сьӧмӧй эз тырмыв. Ме велӧдчи сӧмын быть велӧданторъяса уджтас серти.
‘What was that?’ inquired Alice. — Кутшӧм велӧданторъяс серти?
‘Reeling and Writhing, of course, to begin with,’ the Mock Turtle replied; ‘and then the different branches of Arithmetic—Ambition, Distraction, Uglification, and Derision.’ — Водзассӧ, кыдзи и шуӧма, гуддьӧм да гыжъялӧм, — вочавидзис Ылӧг Черепака. — А сэсся босьтчим велӧдны Арипметикаысь нёль керӧм: сукталӧм, чездалӧм, кидмӧдӧм да муклялӧм.
‘I never heard of “Uglification,”’ Alice ventured to say. ‘What is it?’ — Ме „сукталӧм“ йылысь нинӧм на эг кывлы, — лысьтіс шуыштны Алиса.
The Gryphon lifted up both its paws in surprise. ‘What! Never heard of uglifying!’ it exclaimed. ‘You know what to beautify is, I suppose?’ — Некор эн кывлы „сукталӧм“ йылысь! — горӧдіс Кутшлев, кыкнан коксӧ енэжланьыс лэптӧмӧн. — Мый сійӧ „кизьӧртӧмыс“, чайта, тэ тӧдан?
‘Yes,’ said Alice doubtfully: ‘it means—to—make—anything—prettier.’ — Да, — вочавидзис Алиса эз эскӧданаа, — сійӧ кор мыйкӧ босьтӧны да сорлалӧны ваӧн.
‘Well, then,’ the Gryphon went on, ‘if you don’t know what to uglify is, you are a simpleton.’ — Сідз-сідз, — шуис Кутшлев, — и сы дырйи кӧ тэ он тӧд, мый сійӧ „сукталӧм“», сідзкӧ тэ дзик йӧюк.
Alice did not feel encouraged to ask any more questions about it, so she turned to the Mock Turtle, and said ‘What else had you to learn?’ Алиса немся нин эз кӧсйы тӧдмавны мый сійӧ «сукталӧмыс», бергӧдчис Ылӧг Черепака дорӧ да юаліс: — А нӧшта мый ті велӧдід?
‘Well, there was Mystery,’ the Mock Turtle replied, counting off the subjects on his flappers, ‘—Mystery, ancient and modern, with Seaography: then Drawling—the Drawling-master was an old conger-eel, that used to come once a week: he taught us Drawling, Stretching, and Fainting in Coils.’ — Вӧвлі миян нӧшта важвылӧм да вежвылӧм — Грецияса да Римса. Да нӧшта пӧрысь юн чери вежоннас ӧтчыдысь велӧдліс миянӧс серпасавны, нуӧдліс миянлы Мӧмъялӧм да Нюжъялӧм. Сійӧ велӧдіс нӧшта Муграфияӧ, Саридзграфияӧ да Кусынястикаӧ...
‘What was that like?’ said Alice. — Фуэтеӧ? — выльысь юаліс Алиса.
‘Well, I can’t show it you myself,’ the Mock Turtle said: ‘I’m too stiff. And the Gryphon never learnt it.’ — Ме тайӧс тэныд петкӧдлыны ог вермы, — воча шуис Ылӧг Черепака. — Та вылӧ ме пӧрысь нин. А Кутшлев сійӧн эз ноксьыв.
‘Hadn’t time,’ said the Gryphon: ‘I went to the Classics master, though. He was an old crab, he was.’ — Кадӧй менам эз вӧв, — эскӧдіс Кутшлев. — Бара менам эм классиканогса велӧдчӧм.
— Кыдзи сійӧ? — юаліс Алиса.
— А вот кыдзи, — вочавидзис Кутшлев. — Ми аслам велӧдыськӧд, краб-пӧлькӧд, петалім ывлаӧ да лунтыр ворслім классикъясысь. Кутшӧм вӧлі велӧдысь!
‘I never went to him,’ the Mock Turtle said with a sigh: ‘he taught Laughing and Grief, they used to say.’ — Збыльысь классик! — лолыштӧмӧн шуис Ылӧг Черепака. — Сӧмын ме сы дорӧ эг веськав. Шуӧны, сійӧ велӧдӧма Гажамматикаӧ да Гажтӧмматикаӧ...
‘So he did, so he did,’ said the Gryphon, sighing in his turn; and both creatures hid their faces in their paws. — Да, тайӧ збыль, — ӧти кывйӧ воис Кутшлев. Кыкнанныс юръяссӧ копыртӧмӧн ышловзисны.
‘And how many hours a day did you do lessons?’ said Alice, in a hurry to change the subject. — А дыр-ӧ ті велӧдчинныд? Кымын час? — юаліс Алиса, мӧд сёрнитанторйӧ тэрмасьӧмӧн вуджиг.
‘Ten hours the first day,’ said the Mock Turtle: ‘nine the next, and so on.’ — Тайӧ ставыс вӧлі миян сайын, — вочавидзис Ылӧг Черепака. — Ӧти лунӧ — дас час, мӧдӧ — ӧкмыс, коймӧдӧ — кӧкъямыс да сідз водзӧ, — вочавидзис Ылӧг Черепака.
‘What a curious plan!’ exclaimed Alice. — Сэтшӧм тешкодь урок лыддьӧг», горӧдсис Алисалӧн.
‘That’s the reason they’re called lessons,’ the Gryphon remarked: ‘because they lessen from day to day.’ — Урокыс мыйла шусьӧ мӧд ног „тӧдӧмлун босьтӧм“? — гӧгӧрвоӧдіс Кутшлев. — Сы вӧсна ми урок чӧж вежӧр босьтам... — А ми кӧ мыйкӧ босьтам, кытыськӧ мыйкӧ чинӧ… Гӧгӧрвоин?
This was quite a new idea to Alice, and she thought it over a little before she made her next remark. ‘Then the eleventh day must have been a holiday?’ Тайӧ лои Алисалы сэтшӧм выльтор, мый сійӧ тӧдлытӧг думыштчис. — Сідзкӧ, дас ӧтиӧд луннас тіян вӧлі шойччан лун? — юаліс сійӧ недыр мысти.
‘Of course it was,’ said the Mock Turtle. — Дерт, сідзи и вӧлі, — воча чӧвтіс Ылӧг Черепака.
‘And how did you manage on the twelfth?’ Alice went on eagerly. — А мый тіян вӧлі дас кыкӧд луннас? — эз вермы кутчысьны Алиса.
‘That’s enough about lessons,’ the Gryphon interrupted in a very decided tone: ‘tell her something about the games now.’ — Гашкӧ, тырмас нин сёрнитны урокъяс йылысь, — торкис сёрнисӧ Кутшлев. — Бурджык висьтав вай сылы миян ворсӧмъяс йылысь.
CHAPTER X. The Lobster Quadrille Х ЮРПАС. Саридзса Шен
The Mock Turtle sighed deeply, and drew the back of one flapper across his eyes. He looked at Alice, and tried to speak, but for a minute or two sobs choked his voice. ‘Same as if he had a bone in his throat,’ said the Gryphon: and it set to work shaking him and punching him in the back. At last the Mock Turtle recovered his voice, and, with tears running down his cheeks, he went on again:— Ылӧг Черепака пыдіа лолыштіс, синсӧ тільыштіс да видзӧдліс Алиса вылӧ, тыдалӧ, мыйкӧ шуны кӧсйӧмӧн, но эз вермы сыркъялӧмӧн бӧрдӧмыс понда. — Но дзик быттьӧкӧ сылы горшас лы сатшӧма, — шуис Кутшлев неуна виччысьыштӧм мысти.
‘You may not have lived much under the sea—’ Сэсся пондіс тракйыны Ылӧг Черепакаӧс да кучкавны мышкуас. Медбӧрти Ылӧг Черепака шы сетіс да кыз синваӧн бӧрдӧмӧн кутіс висьтасьны: — Тэ, тӧдӧмысь, саридз пыдӧсын дырсӧ эн овлы...
(‘I haven’t,’ said Alice)— — Эг овлы, — шуис Алиса.
‘and perhaps you were never even introduced to a lobster—’ — И, колӧ чайтны, некор эн аддзывлы ловъя омарӧс...
(Alice began to say ‘I once tasted—’ but checked herself hastily, and said ‘No, never’) — Бара ме сійӧс сёйл... — кыв сетіс Алиса, но кватитчис да юрнас тракнитыштіс. — Эг, эг аддзывлы.
‘—so you can have no idea what a delightful thing a Lobster Quadrille is!’ — Сідзкӧ тэнад некутшӧм тӧдӧмлун абу сы йылысь, кыдзи колӧ йӧктыны саридзса шен омаръяскӧд.
‘No, indeed,’ said Alice. ‘What sort of a dance is it?’ — Абу, менам абу, — лолыштіс Алиса. — А кутшӧм тайӧ йӧктӧм?
‘Why,’ said the Gryphon, ‘you first form into a line along the sea-shore—’ — Медводз колӧ, — заводитіс Кутшлев, — ставныслы сувтны ӧтвизьӧ саридз вадорӧ...
‘Two lines!’ cried the Mock Turtle. ‘Seals, turtles, salmon, and so on; then, when you’ve cleared all the jelly-fish out of the way—’ — Кык визьӧн! — горӧдіс Ылӧг Черепака. — Тюленьяс, чими черияс, саридзса черепакаяс да став мукӧдыс. И кыдз сӧмын весалан вадорсӧ медузаясысь...
‘That generally takes some time,’ interrupted the Gryphon. — А тайӧс вӧчны абу кокни, — содтіс Кутшлев.
‘—you advance twice—’ — Медводз кыкысь воськовтан водзӧ... — висьтавліс Ылӧг Черепака.
‘Each with a lobster as a partner!’ cried the Gryphon. — Омарӧс сой пӧлӧдыс босьтӧмӧн! — горӧдіс Кутшлев.
‘Of course,’ the Mock Turtle said: ‘advance twice, set to partners—’ — Дерт жӧ, — эскӧдіс Ылӧг Черепака. — Вӧчан кык ветлӧдлӧм водзӧ, чужӧмнад бергӧдчан орчча йӧктысь дорӧ.
‘—change lobsters, and retire in same order,’ continued the Gryphon. — Вежан омаръясӧс — и бӧр воан сэтшӧм жӧ арт серти, — помаліс Кутшлев.
‘Then, you know,’ the Mock Turtle went on, ‘you throw the—’ — А сэсся, — водзӧ висьтасис Ылӧг Черепака, — шыбитан...
‘The lobsters!’ shouted the Gryphon, with a bound into the air. — Омаръясӧс! — сынӧдас чеччыштлӧмӧн горӧдіс Кутшлев.
‘—as far out to sea as you can—’ — Саридзас ылӧджык...
‘Swim after them!’ screamed the Gryphon. — Сэсся кывтан на бӧрся! — долыда горзыны кутіс Кутшлев.
‘Turn a somersault in the sea!’ cried the Mock Turtle, capering wildly about. — Дзумгысьлан ӧтчыдысь саридзас! — горӧдіс Ылӧг Черепака да гижкнитіс лыаӧдыс гӧгыльнас.
‘Change lobsters again!’ yelled the Gryphon at the top of its voice. — Бара вежан омаръясӧс! — мый венсьыс равзіс Кутшлев.
‘Back to land again, and that’s all the first figure,’ said the Mock Turtle, suddenly dropping his voice; and the two creatures, who had been jumping about like mad things all this time, sat down again very sadly and quietly, and looked at Alice. — И бӧр петан вадорас! Со и став медводдза пертас-фигураыс, — шуис Ылӧг Черепака другӧн усьӧм гӧлӧснас. И кык ёрт, сӧмын на кодъяс неважӧн дзик йӧймӧмъяс моз чеччалісны лыа вывті, гажтӧммисны, пуксисны да шогпырысь видзӧдлісны Алиса вылӧ.
‘It must be a very pretty dance,’ said Alice timidly. — Тайӧ, колӧ чайтны, зэв мича йӧктӧм, — родӧмӧн пасйис Алиса.
‘Would you like to see a little of it?’ said the Mock Turtle. — Кӧсъян аддзывны? — юаліс Ылӧг Черепака.
‘Very much indeed,’ said Alice. — Зэв ёна, — вочавидзис Алиса.
‘Come, let’s try the first figure!’ said the Mock Turtle to the Gryphon. ‘We can do without lobsters, you know. Which shall sing?’ — Сувт, — тшӧктіс Кутшлевлы Ылӧг Черепака. — Петкӧдлам сылы медводдза пертассӧ. Немтор, абу шог, мый тані абуӧсь омаръяс... Ми и натӧг вермам. Коді кутас сьывны?
‘Oh, you sing,’ said the Gryphon. ‘I’ve forgotten the words.’ — Сьыв тэ, — шуис Кутшлев. — Ме кывъяссӧ вунӧді.
So they began solemnly dancing round and round Alice, every now and then treading on her toes when they passed too close, and waving their forepaws to mark the time, while the Mock Turtle sang this, very slowly and sadly:— И найӧ зэв кыпыда кутісны йӧктыны Алиса гӧгӧр, сы дорӧ матыстчылӧмӧн да колана кадӧ воддза кокъяснас довкйӧдлӧмӧн да ньӧти казявтӧг, мый ӧтторъя тальччалӧны вӧлі нывкалы кокъясас. Ылӧг Черепака босьтчис ливкйӧдлыны гажтӧм сьыланкыв.
‘“Will you walk a little faster?” said a whiting to a snail. Шуӧ Треска: — Лёльӧ-ёртӧ, тэрыбджыка мун вай тэ!
“There’s a porpoise close behind us, and he’s treading on my tail. Бӧрсянь менӧ дельфин таляс — ӧдва кыссьӧ сійӧ сэн.
See how eagerly the lobsters and the turtles all advance! Аддзан, краб да черепака саридз дорӧ тӧвзьӧны.
They are waiting on the shingle—will you come and join the dance? Талун сэні лоӧ гажа, кӧсъян тшӧтш тэ ветлыны?
Will you, won’t you, will you, won’t you, will you join the dance? Кӧсъян, верман, верман, кӧсъян ветлыны да йӧктыны?
Will you, won’t you, will you, won’t you, won’t you join the dance? Верман, кӧсъян, кӧсъян, верман ветлыны да йӧктыны?
“You can really have no notion how delightful it will be Тӧдан он тэ, кутшӧм нимкодь, кутшӧм меным овлӧ бур,
When they take us up and throw us, with the lobsters, out to sea!” Кодкӧ шыбитас кӧ ваӧ, саридз гыӧн нуас — шур!
But the snail replied “Too far, too far!” and gave a look askance— Лёльӧ повзьӧма да чипсӧ: — Вывті ылӧ нуасны!
Said he thanked the whiting kindly, but he would not join the dance. Ог ме кӧсйы, ог ме вермы тікӧд ӧтвыв йӧктыны.
Would not, could not, would not, could not, would not join the dance. Ог ме вермы, ог ме кӧсйы ветлыны да йӧктыны!
Would not, could not, would not, could not, could not join the dance. Ог ме кӧсйы, ог ме вермы ветлыны да йӧктыны!
‘“What matters it how far we go?” his scaly friend replied. Треска воча: — Кутшӧм ылі, другӧ, висьталан тэ мен?
“There is another shore, you know, upon the other side. Англиясянь кӧ ӧд ылын, Прансія нин матын сэн.
The further off from England the nearer is to France— Ӧти вадор дорсянь ылын мӧд вадоръяс овлӧны.
Then turn not pale, beloved snail, but come and join the dance. Тэ эн повзьы, муса Лёльӧ, вай жӧ ветлам йӧктыны.
Will you, won’t you, will you, won’t you, will you join the dance? Кӧсъян, верман, верман, кӧсъян, мекӧд ӧні йӧктыны?
Will you, won’t you, will you, won’t you, won’t you join the dance?”’ Верман, кӧсъян, кӧсъян, верман мунны мекӧд йӧктыны?
‘Thank you, it’s a very interesting dance to watch,’ said Alice, feeling very glad that it was over at last: ‘and I do so like that curious song about the whiting!’ — Ыджыд аттьӧ, — шуис Алиса, йӧктӧм помасьӧмлы радліг. — Зэв любӧ вӧлі видзӧдны. А треска йылысь сьыланкывйыс меным зэв ёна кажитчис! Сэтшӧм тешкодь...
‘Oh, as to the whiting,’ said the Mock Turtle, ‘they—you’ve seen them, of course?’ — Забыль, треска йылысь, — паніс сёрнисӧ Ылӧг Черепака. — Тэ, дерт, сійӧс аддзылін...
‘Yes,’ said Alice, ‘I’ve often seen them at dinn—’ she checked herself hastily. — Да, — шуис Алиса. — Сійӧ вӧлі корсюрӧ пажын д — . — Нывка повзьӧмпырысь ланьтіс, но Ылӧг Черепака таысь ньӧти эз падмы.
‘I don’t know where Dinn may be,’ said the Mock Turtle, ‘but if you’ve seen them so often, of course you know what they’re like.’ — Ог тӧд, кӧні сійӧ Пажындіныс, — пасйис Ылӧг Черепака, — но ті кӧ татшӧм тшӧкыда аддзысьлӧмныд, тэ, дерт, тӧдан, кутшӧм сійӧ...
‘I believe so,’ Alice replied thoughtfully. ‘They have their tails in their mouths—and they’re all over crumbs.’ — Да, бупакӧ, тӧда, — мӧвпаліг шуис Алиса, — бӧжыс вомас, а вомыс сукарторъясӧн тыр.
‘You’re wrong about the crumbs,’ said the Mock Turtle: ‘crumbs would all wash off in the sea. But they have their tails in their mouths; and the reason is—’ here the Mock Turtle yawned and shut his eyes.—‘Tell her about the reason and all that,’ he said to the Gryphon. — Сукарторъяс кузяыд тэ шыбӧль вӧчин, — паныд шуис Ылӧг Черепака. — Сукарсӧ эськӧ саридзыс ӧдйӧ кылӧдіс... А бӧжыс сылӧн збыльысь вомас. Делӧыс сыын, мый... — Сійӧ здукас Ылӧг Черепака паськыда очсыштіс да синсӧ кунис. — Висьтав сылы бӧж йывсьыс, — тшӧктіс сійӧ Кутшлевлы.
‘The reason is,’ said the Gryphon, ‘that they would go with the lobsters to the dance. So they got thrown out to sea. So they had to fall a long way. So they got their tails fast in their mouths. So they couldn’t get them out again. That’s all.’ — Делӧыс сыын, мый чериыс ёна радейтӧ йӧктыны омаръяскӧд, — шуис Кутшлев. — Со найӧ и шыблалӧны сійӧс саридзӧ. Со и лэбӧ ылӧ-ылӧ. Вот сэки бӧжыс и сибдӧ вомас — да сэтшӧм ёна, мый нетшыштны он вермы. Ставыс.
‘Thank you,’ said Alice, ‘it’s very interesting. I never knew so much about a whiting before.’ — Аттьӧ, — шуис Алиса. — Тайӧ зэв интереснӧйтор. Ме нинӧм тайӧс треска йылысь эг тӧдлы.
‘I can tell you more than that, if you like,’ said the Gryphon. ‘Do you know why it’s called a whiting?’ — Кӧсъян кӧ, — шуис Кутшлев, — ме тэд унатор на треска йылысь верма висьтавны! Тӧдан он, мыйла сійӧс нимтӧны трескаӧн?
‘I never thought about it,’ said Alice. ‘Why?’ — Ме некор на та йылысь эг мӧвпавлы, — вочавидзис Алиса. — Мыйла?
‘It does the boots and shoes,’ the Gryphon replied very solemnly. — Третшкӧдчӧ ёна, — ыджыд тӧдчанлунӧн шуис Кутшлев.
Alice was thoroughly puzzled. Алиса таысь мӧвпӧ вӧйтчис.
‘Does the boots and shoes!’ she repeated in a wondering tone. — Ёна третшкӧдчӧ? — бара юаліс сійӧ шензьӧмӧн.
‘Why, what are your shoes done with?’ said the Gryphon. ‘I mean, what makes them so shiny?’ — Да, сідз. Тэ ӧмӧй эн кывлы камин билысь третшкӧдчӧмсӧ?
Alice looked down at them, and considered a little before she gave her answer. ‘They’re done with blacking, I believe.’ — Сідзсӧ, дерт, кывлі, — Алиса выль юалӧм сеттӧдзыс неуна мӧвпалыштіс. — А мый, саридзас ӧмӧй тшӧтш эмӧсь каминъяс?
‘Boots and shoes under the sea,’ the Gryphon went on in a deep voice, ‘are done with a whiting. Now you know.’ — Дерт жӧ, эмӧсь, — кыз гӧлӧсӧн гӧгӧрвоӧдіс Кутшлев. — Найӧс ломтӧны юн черияс,а бӧръяясыслы отсасьӧны пӧвтан черияс. Со ӧні тэ тайӧс тӧдан.
‘And what are they made of?’ Alice asked in a tone of great curiosity. — А мыйӧн нӧ найӧс ломтӧны? — зэв сюся юаліс Алиса.
‘Soles and eels, of course,’ the Gryphon replied rather impatiently: ‘any shrimp could have told you that.’ — Шомӧн, дерт, — воча чӧвтіс Кутшлев неуна дӧзмыштӧмӧн, — тайӧс тэныд быд черипи висьталас.
‘If I’d been the whiting,’ said Alice, whose thoughts were still running on the song, ‘I’d have said to the porpoise, “Keep back, please: we don’t want you with us!”’ — Ме эськӧ треска местаын, — висьталіс Алиса, сьыланкыв йывсьыс век на думайтӧмӧн, — шуи дельфиныслы: — Вешйы тась ылӧджык, ми огӧ лӧсьӧдчӧй тэнӧ босьтны аскӧдным!
‘They were obliged to have him with them,’ the Mock Turtle said: ‘no wise fish would go anywhere without a porpoise.’ — Налы быть колӧ овны дельфинъяскӧд, — вочавидзис Ылӧг Черепака. — Ни ӧти тӧлка чери оз овлы дельфинтӧгыс, найӧ мога нырвизьсӧ индалӧны чериясыслы.
‘Wouldn’t it really?’ said Alice in a tone of great surprise.
‘Of course not,’ said the Mock Turtle: ‘why, if a fish came to me, and told me he was going a journey, I should say “With what porpoise?”’
‘Don’t you mean “purpose”?’ said Alice.
‘I mean what I say,’ the Mock Turtle replied in an offended tone. And the Gryphon added ‘Come, let’s hear some of your adventures.’ Сэки Ылӧг Черепака восьтіс синъяссӧ. — Вай тырмас та йылысь, — ӧдйӧ шуис сійӧ. — Висьтав ӧні аслад лоӧмторъяс йывсьыд.
‘I could tell you my adventures—beginning from this morning,’ said Alice a little timidly: ‘but it’s no use going back to yesterday, because I was a different person then.’ — Ме окотапырысь висьтала ставтор йывсьыс, мый мекӧд лои талун асывсяньыс, — падъялӧмӧн паніс сёрнисӧ Алиса. — А тӧрытъя йывсьыс висьтавны ог кут, сы понда мый ме сэки вӧлі дзик мӧд.
‘Explain all that,’ said the Mock Turtle. — Гӧгӧрвоӧд тайӧс, — шуис Ылӧг Черепака.
‘No, no! The adventures first,’ said the Gryphon in an impatient tone: ‘explanations take such a dreadful time.’ — Оз ков, медводз лоӧмторъяс йылысь, — торкис сійӧс Кутшлев. — Зэв дыр лоӧ гӧгӧрвоӧднысӧ.
So Alice began telling them her adventures from the time when she first saw the White Rabbit. She was a little nervous about it just at first, the two creatures got so close to her, one on each side, and opened their eyes and mouths so very wide, but she gained courage as she went on. Her listeners were perfectly quiet till she got to the part about her repeating ‘You are old, Father William,’ to the Caterpillar, and the words all coming different, and then the Mock Turtle drew a long breath, and said ‘That’s very curious.’ И Алиса пондіс висьтавлыны ставсӧ Еджыд Горткӧчӧс аддзӧм бӧрысь мый вӧлі. Водзассӧ сылы эз вӧв лӧсьыд: Кутшлев да Ылӧг Черепака сибӧдчисны сы дорӧ зэв матӧ да паськыда восьтісны синъяссӧ да вомъяссӧ, но сэсся нывка веніс полӧмсӧ. Кутшлев да Ылӧг Черепака век чӧв олісны, кытчӧдз висьтыс эз во Лӧз Лёльӧкӧд аддзысьӧмӧдз, сылы «Вильям Айӧ — кывбур лыддьӧмӧдз. Сэки Ылӧг Черепака пыдіа лолыштіс да шуис:
‘It’s all about as curious as it can be,’ said the Gryphon. — Зэв тешкодь!
‘It all came different!’ the Mock Turtle repeated thoughtfully. — Вывті-вывті тешкодь! — сы дор сувтіс Кутшлев.
‘I should like to hear her try and repeat something now. Tell her to begin.’ He looked at the Gryphon as if he thought it had some kind of authority over Alice. — Став кывйыс абу сэтшӧм, — мӧвпалӧмӧн шуис Ылӧг Черепака. — Бур эськӧ лоӧ миянлы мыйсюрӧ лыддьыштны. Тшӧкты сійӧс заводитны. — Да сійӧ видзӧдліс Кутшлев вылӧ, быттьӧкӧ бӧръяыс вӧлі Алиса вылын ыджыдӧн.
‘Stand up and repeat “‘Tis the voice of the sluggard,”’ said the Gryphon. — Сувт да лыддьы „Кылад шыяссӧ ті?“ кывбур, — тшӧктіс Алисалы Кутшлев.
‘How the creatures order one about, and make one repeat lessons!’ thought Alice; ‘I might as well be at school at once.’ — Кутшӧма тані радейтӧны кесйӧдлыны, — думыштіс Алиса. — Помся сӧмын и вӧчӧны мый лыддьӧдӧны. Позьӧ чайтны, ме школаын.
However, she got up, and began to repeat it, but her head was so full of the Lobster Quadrille, that she hardly knew what she was saying, and the words came very queer indeed:— Сӧмын век жӧ Алиса кывзысьӧмӧн чеччис да пондіс лыддьыны. Но юрас сылӧн бергалісны на омаръяс да саридзса шен, та вӧсна сійӧ ачыс эз нин тӧд, мый сёрнитіс. Кывъясыс нывкалӧн артмисны и збыль зэв тешкодьӧсь.
‘’Tis the voice of the Lobster; I heard him declare, — Кылад шыяссӧ ті? Тайӧс чирзис Омар:
“You have baked me too brown, I must sugar my hair.” „Вывті ёна ті пуинныд менӧ, мен жар!“
As a duck with its eyelids, so he with his nose Нырнас дӧрӧмсӧ лӧсьӧдӧ, шыльӧдӧ гач,
Trims his belt and his buttons, and turns out his toes.’ Кок чунь йылас со мӧдӧдчӧ кытчӧкӧ скач.
When the sands are all dry, he is gay as a lark, Гӧгӧр лӧнь кор, и ва дорын — ни ӧти лов,
And will talk in contemptuous tones of the Shark, Сійӧ горзӧ, акулаысь ог пӧ ме пов,
But, when the tide rises and sharks are around, Но кор казялӧ ваысь акулалысь ныр,
His voice has a timid and tremulous sound. Вадор лыаӧ тушанас муртса оз пыр!
‘That’s different from what I used to say when I was a child,’ said the Gryphon. — Тайӧ немся абу сійӧ кывбурыс, кодӧс ме лыддьывлі ичӧт дырйи школаын, — пасйис Кутшлев.
‘Well, I never heard it before,’ said the Mock Turtle; ‘but it sounds uncommon nonsense.’ — Ме татшӧм кывбурсӧ некор на эг кывлы, — шуис Ылӧг Черепака. — Сӧмын, збыль кӧ шуны, — тайӧ сэтшӧм сӧрӧм!
Alice said nothing; she had sat down with her face in her hands, wondering if anything would ever happen in a natural way again. Алиса воча нинӧм эз шу, пуксис лыа вылӧ да тупкис чужӧмсӧ кырымнас: сійӧ эз нин эскы, мый вермас бара лоны важ кодьыс.
‘I should like to have it explained,’ said the Mock Turtle. — Меным зэв окота мед тэ тайӧ кывбурсӧ гӧгӧрвоӧдін, — корис Ылӧг Черепака.
‘She can’t explain it,’ said the Gryphon hastily. ‘Go on with the next verse.’ — Сійӧ нинӧм эз вермы гӧгӧрвоӧдны, — тэрыба шуис Кутшлев. Сэсся Алисалань бергӧдчӧмӧн содтіс: — Лыддьы водзӧ.
‘But about his toes?’ the Mock Turtle persisted. ‘How could he turn them out with his nose, you know?’ — А мыйла сійӧ мунӧ кок чунь йылас? — юаліс Ылӧг Черепака. — Гӧгӧрвоӧд кӧть тайӧс меным.
‘It’s the first position in dancing.’ Alice said; but was dreadfully puzzled by the whole thing, and longed to change the subject. — Тайӧ йӧктігас сэтшӧм позиция, — шуис Алиса. Да и ачыс нывка немтор эз гӧгӧрво, сылы эз нин вӧв окота та йылысь сёрнитнысӧ.
‘Go on with the next verse,’ the Gryphon repeated impatiently: ‘it begins “I passed by his garden.”’ — Лыддьы вай водзӧ, — тэрмӧдліс сійӧс Кутшлев. — „Ӧтчыд ывлаті муні...“ кывбур.
Alice did not dare to disobey, though she felt sure it would all come wrong, and she went on in a trembling voice:— Алиса эз лысьт овны кывзысьтӧг, кӧть и зумыда тӧдіс нин: ставыс бара артмас оз сідз. Сійӧ тірзян гӧлӧсӧн лыддис водзӧ:
‘I passed by his garden, and marked, with one eye, — Ӧтчыд ывлаті муні да муртса эг усь
How the Owl and the Panther were sharing a pie—’ Чӧскыд нянь тупӧсь юкисны Кӧин да Сюзь.
The Panther took pie-crust, and gravy, and meat, Кӧин курччавтӧг ньылыштіс ыджыд нянь тор,
While the Owl had the dish as its share of the treat. Сюзьлы вичмис куш тасьтілӧн серпаса дор.
When the pie was all finished, the Owl, as a boon, Кӧин Сюзьыдлы вӧзйӧ: „Тадз помалам дай:
Was kindly permitted to pocket the spoon: Паньсӧ босьт, а мен пуртсӧ да вилкисӧ вай.“.
While the Panther received knife and fork with a growl, Сёйис пӧттӧдзыс Кӧин да тяпкӧдӧ вом,
And concluded the banquet— Паськыд кынӧмас воис и Сюзьыдлы –… — [пом ]
‘What is the use of repeating all that stuff,’ the Mock Turtle interrupted, ‘if you don’t explain it as you go on? It’s by far the most confusing thing I ever heard!’ — Мыйла лыддьыны нинӧм абусӧ, — торкис сійӧс Ылӧг Черепака, — тэ кӧ бара он вермы нинӧм гӧгӧрвоӧдны? Этатшӧм сӧрӧмсӧ ме нэмӧн эг на кывлы!
‘Yes, I think you’d better leave off,’ said the Gryphon: and Alice was only too glad to do so. — Да, чайта, тырмас нин, — шуис Кутшлев Алисалы шуд вылӧ.
‘Shall we try another figure of the Lobster Quadrille?’ the Gryphon went on. ‘Or would you like the Mock Turtle to sing you a song?’ — А кӧсъян, ми нӧшта на йӧктам? — водзӧ шуис Кутшлев. — Либӧ мед бурджык Ылӧг Черепака сьылас тэныд сьыланкыв?
‘Oh, a song, please, if the Mock Turtle would be so kind,’ Alice replied, so eagerly that the Gryphon said, in a rather offended tone, ‘Hm! No accounting for tastes! Sing her “Turtle Soup,” will you, old fellow?’ — Кора, позьӧ кӧ, мед сьылас, — вочавидзис Алиса сэтшӧм яра, мый Кутшлев лэптыштліс пельпомъяссӧ. — Кодлы мый кажитчӧ, та вӧсна оз вензьывны, — пасйис сійӧ дӧзмыштӧмӧн. — Сьыв сылы „Рытъя сёянӧй...“ сьылансӧ, важ ёртӧй.
The Mock Turtle sighed deeply, and began, in a voice sometimes choked with sobs, to sing this:— Ылӧг Черепака пыдіа ышловзис да сыркъялӧмӧн пондіс сьывны:
‘Beautiful Soup, so rich and green, — О, менам радейтана рытъя саридз Шыд!
Waiting in a hot tureen! Кор вежӧн югъялан, сэк шуда овлӧ рыт,
Who for such dainties would not stoop? Эз сёйлы тэнӧ коді, сійӧ ӧмӧй тӧдӧ,
Soup of the evening, beautiful Soup! Мый рытъя сёян, майбыр, овлӧ медся пӧтӧс?
Soup of the evening, beautiful Soup! Мый рытъя сёян, майбыр, овлӧ медся пӧтӧс…
Beau—ootiful Soo—oop! Майбы-ы-ы-р сёя-а-а-н!
Beau—ootiful Soo—oop! Майбы-ы-ы-р сёя-а-а-н!
Soo—oop of the e—e—evening, Рытъя-а сёя-а-н,
Beautiful, beautiful Soup! Майбыр, майбыр сёян!
‘Beautiful Soup! Who cares for fish, О, рытъя сёянӧй! И некод, дерт, оз кор,
Game, or any other dish? Ни сыла сьӧмгаӧс, ни чӧскыд трескатор.
Who would not give all else for two Ми ставсӧ вунӧдам тэ ради, медся бур,
Pennyworth only of beautiful Soup? И медся чӧскыд кӧра майбыр рытъя нур!
Pennyworth only of beautiful Soup? Медчӧскыд кӧра майбыр рытъя нур!
Beau—ootiful Soo—oop! Майбы-ы-ы-р сёя-а-а-н!
Beau—ootiful Soo—oop! Майбы-ы-ы-р сёя-а-а-н!
Soo—oop of the e—e—evening, Рытъя-а-а сёя-а-ан,
Beautiful, beauti—FUL SOUP!’ Майбы-ыр, майбы-ыр сёя-а-ан!
‘Chorus again!’ cried the Gryphon, and the Mock Turtle had just begun to repeat it, when a cry of ‘The trial’s beginning!’ was heard in the distance. — Сьывтассӧ выль пӧв! — горӧдіс Кутшлев. Ылӧг Черепака восьтіс нин вомсӧ, но сійӧ здукас ылісянь кыліс: — Ёрд локтӧ!
‘Come on!’ cried the Gryphon, and, taking Alice by the hand, it hurried off, without waiting for the end of the song. — Мунам! — горӧдіс Кутшлев да Алисаӧс ки пӧлӧдыс кватитӧмӧн кутіс кыскыны ас бӧрсяыс, сьыланкывсӧ помӧдзыс сідзи и кывзытӧг.
‘What trial is it?’ Alice panted as she ran; but the Gryphon only answered ‘Come on!’ and ran the faster, while more and more faintly came, carried on the breeze that followed them, the melancholy words:— — Кӧдӧс ёрдӧны? — юаліс тырӧм лолӧн Алиса. Но Кутшлев сӧмын шуаліс ӧтитор: — Мунам! Мунам! — Да содтіс котӧртан ӧдсӧ. А тӧвру саридзсяньыс вайӧдіс гажтӧм шылада гор. Сійӧ кыліс лӧньджыка и лӧньджыка:
‘Soo—oop of the e—e—evening, — Рытъя-а сёя-а-aн,
Beautiful, beautiful Soup!’ Майбыр, майбыр сёя-а-aн!
CHAPTER XI. Who Stole the Tarts? XІ ЮРПАС. Коді Гусялӧма Юмнянь?
The King and Queen of Hearts were seated on their throne when they arrived, with a great crowd assembled about them—all sorts of little birds and beasts, as well as the whole pack of cards: the Knave was standing before them, in chains, with a soldier on each side to guard him; and near the King was the White Rabbit, with a trumpet in one hand, and a scroll of parchment in the other. In the very middle of the court was a table, with a large dish of tarts upon it: they looked so good, that it made Alice quite hungry to look at them—‘I wish they’d get the trial done,’ she thought, ‘and hand round the refreshments!’ But there seemed to be no chance of this, so she began looking at everything about her, to pass away the time. Черви Король да Королева пукалісны джуджыд пуклӧсын, а на гӧгӧр жуисны мукӧд картіыс да унаысь-уна быдсяма лэбач да вӧрпапи. Пуклӧс водзас, кык салдат костын, сулаліс чепӧн дорӧм Валет. Король гӧгӧр бергаліс Еджыд Горткӧч — ӧти киас кутіс ворсан труба, мӧдас пергаментысь гартӧм гижӧд. Шӧрас сулаліс пызан, а сы вылын вӧлі юмнянӧн тыр паськыд блюд. На вылӧ видзӧдӧмысь Алисалӧн дульыс петіс. — Регыдджык эськӧ мед ёрдісны, — мӧвпыштіс нывка, — да сетісны сёянторсӧ. — Торъя лачаыс та вылӧ сӧмын эз вӧв, и сійӧ пондіс видзӧдавны гӧгӧрбок, мед кадыс ӧдйӧджык мунас.
Alice had never been in a court of justice before, but she had read about them in books, and she was quite pleased to find that she knew the name of nearly everything there. ‘That’s the judge,’ she said to herself, ‘because of his great wig.’ Водзынджыксӧ Алиса некор на эз вӧвлы ёрдын, кӧть и лыддьывліс сы йылысь небӧгъясысь. Сылы вӧлі зэв лӧсьыд сыысь, мый матӧ ставыс нин вӧлі сылы тӧдса. — Со ёрдысьыс, — шуис нывка аслыс. — Юрас кӧ парик, сідзкӧ, ёрдысь.
The judge, by the way, was the King; and as he wore his crown over the wig, (look at the frontispiece if you want to see how he did it,) he did not look at all comfortable, and it was certainly not becoming. А ёрдысьыс вӧлі ачыс Корольыс, а сыысь мый коронасӧ сылы ковмис пуктыны парик вылас, асьсӧ кыліс эз сэтшӧм зумыда. Дай тадзисӧ артмис эз ёна мича.
‘And that’s the jury-box,’ thought Alice, ‘and those twelve creatures,’ (she was obliged to say ‘creatures,’ you see, because some of them were animals, and some were birds,) ‘I suppose they are the jurors.’ She said this last word two or three times over to herself, being rather proud of it: for she thought, and rightly too, that very few little girls of her age knew the meaning of it at all. However, ‘jury-men’ would have done just as well. — Тайӧ инъясыс присяжнӧйяслы, — мӧвпыштіс Алиса. — А этайӧ дас кык ловъяторйыс (сылы ковмис пыртны тайӧ кывсӧ сы помкаысь, мый сэні вӧліны вӧрпапиян да лэбачьяс) присяжнӧйяс. — Бӧръя кывсӧ нывка ас кежсьыс шуис кык-ӧ-куимысь — сійӧ асьсӧ вылӧ пуктыліс сыысь, мый тӧдӧ тайӧ сьӧкыд кывсӧ, ӧд оз уна сюр татшӧм арлыда нывкаыс, — мӧвпаліс Алиса (вӧлі таын прав), коді гӧгӧрвоис, мый тайӧ эм. Содтам татчӧ, позьӧ вӧлі найӧс нимтыны тшӧтш «присяжнӧй пукалысьясӧн.
The twelve jurors were all writing very busily on slates. ‘What are they doing?’ Alice whispered to the Gryphon. ‘They can’t have anything to put down yet, before the trial’s begun.’ Сэккості присяжнӧйяс мыйкӧ ӧдйӧ гижисны асланыс гриппеля пӧвторъясӧ. — Мый найӧ гижӧны? — вашкӧдӧмӧн юаліс Алиса Кутшлевлысь. — Ёрдыс ӧд эз на заводитчы.
‘They’re putting down their names,’ the Gryphon whispered in reply, ‘for fear they should forget them before the end of the trial.’ — Найӧ гижалӧны ассьыныс нимъяснысӧ, — вашкӧдіс воча Кутшлев. — Полӧны, мед кӧть ёрд помасьтӧдзыс найӧс оз вунӧдны.
‘Stupid things!’ Alice began in a loud, indignant voice, but she stopped hastily, for the White Rabbit cried out, ‘Silence in the court!’ and the King put on his spectacles and looked anxiously round, to make out who was talking. — Вот бӧбъясыд! — гораа шуис Алиса скӧрпырысь, но сійӧ жӧ здукас Еджыд Горткӧч горӧдіс: — Ёрд залас энӧ гызьӧй! — А Король ӧчкиасис да майшасиг видзӧдліс залас: тыдалӧ, кӧсйис тӧдмавны гора сёрнитысьсӧ. Алиса ланьтіс.
Alice could see, as well as if she were looking over their shoulders, that all the jurors were writing down ‘stupid things!’ on their slates, and she could even make out that one of them didn’t know how to spell ‘stupid,’ and that he had to ask his neighbour to tell him. ‘A nice muddle their slates’ll be in before the trial’s over!’ thought Alice. Аслас инсяньыс сійӧ аддзис — да сэтшӧм ясыда, быттьӧкӧ сулаліс на мыш саяс, — присяжнӧйяс дзик пыр заводитісны гижны: «Вот бӧбъясыд!.». Сійӧ весиг казяліс: кодсюрӧ на пиысь эз куж гижны «бӧбъясыд» кывсӧ да юасис орччӧн пукалысьыслысь, гижнысӧ пӧ кыдзи. «Позьӧ чайтны, найӧ тадзи пондасны гижавны ёрд помасьтӧдзыс!» мӧвпыштіс Алиса.
One of the jurors had a pencil that squeaked. This of course, Alice could not stand, and she went round the court and got behind him, and very soon found an opportunity of taking it away. She did it so quickly that the poor little juror (it was Bill, the Lizard) could not make out at all what had become of it; so, after hunting all about for it, he was obliged to write with one finger for the rest of the day; and this was of very little use, as it left no mark on the slate. Ӧти присяжнӧйлӧн гриппельыс век дзуртӧ вӧлі. Тайӧс Алиса, дерт, эз вермы терпитны да матыстчис сы мышкӧ да сувтіс, а лӧсялана здукӧ кватитіс гриппельсӧ. Ставсӧ тайӧс нывка вӧчис сэтшӧм ӧдйӧ, мый коньӧр присяжнӧй (а тайӧ вӧлӧма дзоля Билль) эз гӧгӧрво, мый лоис. Сэсся гриппельсӧ весьшӧрӧ корсьӧм бӧрын пондіс гижны чуньнас. Сӧмын водзӧсыс таысь некутшӧм эз вӧв, ӧд тадзисӧ гижиг чуньыс эз кольлы пӧвторъяс некутшӧм туй.
‘Herald, read the accusation!’ said the King. — Юӧртысь, лыддьы мыжалӧмсӧ! — тшӧктіс Король.
On this the White Rabbit blew three blasts on the trumpet, and then unrolled the parchment scroll, and read as follows:— Еджыд Горткӧч куимысь тутӧстіс трубаӧн, паськӧдіс пергамента гижӧд да лыддис:
‘The Queen of Hearts, she made some tarts, — Шондіа лунӧ Черви Дама
All on a summer day: Пӧжавны юмнянь шуис.
The Knave of Hearts, he stole those tarts, Черви Валет муніс сюсь да сяма
And took them quite away!’ Сизимӧс кытчӧкӧ гуис.
‘Consider your verdict,’ the King said to the jury. — Вежӧртӧй ассьыныд шуӧмнытӧ! — шуис Король присяжнӧйяслы.
‘Not yet, not yet!’ the Rabbit hastily interrupted. ‘There’s a great deal to come before that!’ — Огӧ, огӧ, — тэрыба торксис сійӧс Горткӧч. — Водз на. Колӧ ставсӧ вӧчны индӧдъяс серти.
‘Call the first witness,’ said the King; and the White Rabbit blew three blasts on the trumpet, and called out, ‘First witness!’ — Корӧй медводдза аддзылысьсӧ, — тшӧктіс Король. Еджыд Горткӧч куимысь тутӧстіс трубаӧ да горӧдіс: — Медводдза аддзылысь!
The first witness was the Hatter. He came in with a teacup in one hand and a piece of bread-and-butter in the other. Медводдза аддзылысьнас вӧлӧма Шляпабала. Сійӧ матыстчис пуклӧс дорас, ӧти киас чай чашкаа, мӧдас выя нянь кутӧмӧн.
‘I beg pardon, your Majesty,’ he began, ‘for bringing these in: but I hadn’t quite finished my tea when I was sent for.’ — Кора прӧшша, Тіян Ыджыдлунныл, — заводитіс сійӧ, — сыысь, мый локті татчӧ чашкаа. Ме буретш тшай вӧлі юа мела локтіганыс. Эг удит помавны...
‘You ought to have finished,’ said the King. ‘When did you begin?’ — Вермин эськӧ и помавны, — шуис Король. — А кор тэ заводитін?
The Hatter looked at the March Hare, who had followed him into the court, arm-in-arm with the Dormouse. Шляпабала видзӧдліс Узькакӧд сы бӧрысь киӧд босьтчӧмӧн мунысь Пышъялан Кӧч вылӧ.
‘Fourteenth of March, I think it was,’ he said. — Рака тӧлысь дас нёльӧд лунӧ, быттьӧкӧ, — шуыштіс сійӧ.
‘Fifteenth,’ said the March Hare. — Дас витӧдӧ, — шуис Пышъялан Кӧч.
‘Sixteenth,’ added the Dormouse. — Дас квайтӧдӧ, — броткыштіс Узька.
‘Write that down,’ the King said to the jury, and the jury eagerly wrote down all three dates on their slates, and then added them up, and reduced the answer to shillings and pence. — Гижалӧй, — тшӧктіс Король присяжнӧйяслы. Найӧ ӧдйӧ гижисны куимнан кадпассӧ гриппеля пӧвторъясӧ, сэсся найӧс содтісны да вуджӧдісны шиллингӧ да пенсӧ.
‘Take off your hat,’ the King said to the Hatter. — Пӧрччы ассьыд шляпатӧ, — шуис Король Шляпабалалы.
‘It isn’t mine,’ said the Hatter. — Сійӧ абу менам, — вочавидзис Шляпабала.
‘Stolen!’ the King exclaimed, turning to the jury, who instantly made a memorandum of the fact. — Гусялӧмтор! — горӧдіс Король нимкодьпырысь да бергӧдчис присяжнӧйяс дорӧ, кодъяс сійӧ жӧ здукас гижисны тайӧ лоӧмторсӧ.
‘I keep them to sell,’ the Hatter added as an explanation; ‘I’ve none of my own. I’m a hatter.’ — Ме найӧс видза вузалӧм вылӧ, — гӧгӧрвоӧдіс Шляпабала. — Менам асламъясыс абуӧсь, ме ӧд Шляпаяс вӧчны кужысь морт, мастер.
Here the Queen put on her spectacles, and began staring at the Hatter, who turned pale and fidgeted. Сэки Королева ӧчкиасис да дзик воча видзӧдліс Шляпабала вылӧ — бӧръяыс бледӧдіс да педзис ӧтилаын.
‘Give your evidence,’ said the King; ‘and don’t be nervous, or I’ll have you executed on the spot.’ — Вай висьтась, — шуис Король, — да эн тірзьы, а то ме тані тшӧкта тэнсьыд юртӧ керыштны.
This did not seem to encourage the witness at all: he kept shifting from one foot to the other, looking uneasily at the Queen, and in his confusion he bit a large piece out of his teacup instead of the bread-and-butter. Тайӧ эз ёна збодермӧд Шляпабалаӧс: сійӧ тапъяліс ӧтилаын, повзьӧмӧн Королева вылӧ видзӧдлывліс да шай-паймунӧм вӧсна выя нянь пыдди курччис чашкаысь тор.
Just at this moment Alice felt a very curious sensation, which puzzled her a good deal until she made out what it was: she was beginning to grow larger again, and she thought at first she would get up and leave the court; but on second thoughts she decided to remain where she was as long as there was room for her. Сійӧ здукас Алисалӧн лои зэв тешкодь аскылӧм. Нывка некыдзи эз вермы гӧгӧрвоны, мый сыкӧд лои, но медбӧрын юрас кучкис мӧвп: сійӧ бара нин быдмис! Водзассӧ Алиса кӧсйис чеччыны да петны ёрданінсьыс, но, бурджыка мӧвпалӧмӧн, шуис кольччыны да пукавны сэтчӧдз, кытчӧдз пондас сэтчӧ тӧрны.
‘I wish you wouldn’t squeeze so.’ said the Dormouse, who was sitting next to her. ‘I can hardly breathe.’ — Тэ верман он омӧльджыка ме вылӧ кайны? — юаліс орччӧн пукалысь Узька. — Ме ӧдва лолала.
‘I can’t help it,’ said Alice very meekly: ‘I’m growing.’ — Немтор вӧчны ог вермы, — мыжаа шуис Алиса. — Ме быдма.
‘You’ve no right to grow here,’ said the Dormouse. — Тэнад некутшӧм инӧд абу тані быдмыны, — пасйис Узька.
‘Don’t talk nonsense,’ said Alice more boldly: ‘you know you’re growing too.’ — Тшаква, — вочавидзис повтӧммӧм Алиса. — Ті ӧд зэв бура тӧдад, мый и асьныд быдманныд.
‘Yes, but I grow at a reasonable pace,’ said the Dormouse: ‘not in that ridiculous fashion.’ And he got up very sulkily and crossed over to the other side of the court. — Да, но ме быдма лючки-лӧсялана ӧдӧн, — паныд воча шуис Узька, — ог кодсюрӧ моз... Тайӧ ӧд прӧстӧ серам, тадзи быдмыны! — Сійӧ пӧльтчис, чеччис да вуджис ёрданін мӧдарладорас.
All this time the Queen had never left off staring at the Hatter, and, just as the Dormouse crossed the court, she said to one of the officers of the court, ‘Bring me the list of the singers in the last concert!’ А Королева сэккості век на веськыда видзӧдӧ вӧлӧм Шляпабала вылӧ да, эз на удит Узькаыс пуксьыны, скӧр чужӧм вӧчӧмӧн тшӧктіс: — Вайӧй татчӧ бӧръя концерт дырйи сьылысьяслысь лыддьӧгсӧ!
on which the wretched Hatter trembled so, that he shook both his shoes off. Сэки коньӧр Шляпабала пондіс сэтшӧма тірзьыны, мый кыкнан коксьыс кӧмкотыс уси.
‘Give your evidence,’ the King repeated angrily, ‘or I’ll have you executed, whether you’re nervous or not.’ — Вай висьтась веськыда, — выльысь скӧра шуис Король, а то тшӧкта тэнӧ вины. — Мем дзик веськодь, тірзян-полан тэ али он!
‘I’m a poor man, your Majesty,’ the Hatter began, in a trembling voice, ‘—and I hadn’t begun my tea—not above a week or so—and what with the bread-and-butter getting so thin—and the twinkling of the tea—’ — Ме мортыс коньӧр, — тірзян гӧлӧсӧн шуис Шляпабала, — эг на удит ме пӧттӧдз тшайсӧ юны... колис сӧмын вежон, кыдзи ме понді... няньыс да выйыс менам эз нин коль со... а ме век мӧвпалі миян весьтын нярборд шыр йылысь, коді енвевтас тасьті кодь...
‘The twinkling of the what?’ said the King. — Мый йылысь? — юаліс Король.
‘It began with the tea,’ the Hatter replied. — Енвевтас ... тасьті...
‘Of course twinkling begins with a T!’ said the King sharply. ‘Do you take me for a dunce? Go on!’ — Но дерт жӧ, — шуис Корольыс стрӧга, — тасьті — тайӧ ӧтитор! Тэ мый, менӧ йӧйӧн чайтан? Водзӧ висьтась!
‘I’m a poor man,’ the Hatter went on, ‘and most things twinkled after that—only the March Hare said—’ — Ме мортыс коньӧр, — водзӧ висьтасис Шляпабала, — сӧмын та бӧрын ставыс син водзас кутіс веравны... сэки друг Пышъялан Кӧч и шуис...
‘I didn’t!’ the March Hare interrupted in a great hurry. — Нинӧм ме эг шулы, — ӧдйӧ торкис сійӧс Пышъялан Кӧч.
‘You did!’ said the Hatter. — Эн, шулін, — паныд чӧвтіс Шляпабала.
‘I deny it!’ said the March Hare. — Ме ставсьыс сосся, — шуис Пышъялан Кӧч.
‘He denies it,’ said the King: ‘leave out that part.’ — Сійӧ ставсьыс соссьӧ, — шуис Король. — Энӧ пыртӧй тайӧс сёрнигижӧдӧ!
‘Well, at any rate, the Dormouse said—’ the Hatter went on, looking anxiously round to see if he would deny it too: but the Dormouse denied nothing, being fast asleep. — Но сэки, сідзкӧ, Узька шуис, — водзӧ висьтавліс Шляпабала, Узька вылӧ майшасьӧмӧн видзӧдліг. Сӧмын бӧръяыс нинӧмысь эз ӧвсьы — сійӧ крепыда узис.
‘After that,’ continued the Hatter, ‘I cut some more bread-and-butter—’ — Сэки ме нӧшта няньсӧ шӧрышті, — водзӧ шуис Шляпабала, — да мавті сійӧс выйӧн.
‘But what did the Dormouse say?’ one of the jury asked. — А мый шуис Узька? — юаліс кодкӧ присяжнӧйясысь.
‘That I can’t remember,’ said the Hatter. — Ог помнит, — вочавидзис Шляпабала.
‘You must remember,’ remarked the King, ‘or I’ll have you executed.’ — Видлы казьтыштны, — пасйис Король, — он кӧ казьты, ме тшӧкта тэнӧ вины.
The miserable Hatter dropped his teacup and bread-and-butter, and went down on one knee. ‘I’m a poor man, your Majesty,’ he began. Коньӧр Шляпабала уськӧдіс кисьыс чашкасӧ да выя няньсӧ, сэсся сувтіс ӧти пидзӧс вылас. — Ме коньӧр морт, тіян ыджыдлун, — выльысь шуис сійӧ.
‘You’re a very poor speaker,’ said the King. — Тіян кывныд тшӧтш коньӧр, — шуис Король.
Here one of the guinea-pigs cheered, and was immediately suppressed by the officers of the court. (As that is rather a hard word, I will just explain to you how it was done. They had a large canvas bag, which tied up at the mouth with strings: into this they slipped the guinea-pig, head first, and then sat upon it.) Сэки саридзпорсьясысь ӧти пондіс гораа кекӧначасьны да сійӧс личкӧма лои. (Сы понда мый тайӧ кывйыс сьӧкыд, ме гӧгӧрвоӧда тэныд вежӧртассӧ). Служакъяс босьтісны еджыд сепыс, сюйисны сэтчӧ саридзпорсьӧс увлань юрӧн, кӧрталісны сепыс вомсӧ да личкӧмӧн пуксисны сы вылӧ).
‘I’m glad I’ve seen that done,’ thought Alice. ‘I’ve so often read in the newspapers, at the end of trials, “There was some attempts at applause, which was immediately suppressed by the officers of the court,” and I never understood what it meant till now.’ — Ме зэв рад, аддзылі тайӧс вӧчӧмсӧ да... — мӧвпыштіс Алиса. — А то газетъясысь тшӧкыда лыддьывлі: „Паныд сувтны видлӧмсӧ вӧлі личкӧма-пӧдтӧма...“ Ӧнітӧ ме тӧда, мый сійӧ!
‘If that’s all you know about it, you may stand down,’ continued the King. — Но, тырмас, — шуис Король Шляпабалалы. — Нинӧм кӧ сэсся шуны, тэ верман мунны
‘I can’t go no lower,’ said the Hatter: ‘I’m on the floor, as it is.’ — Ме ог вермы ӧні мунны, — родӧмӧн паныд шуис Шляпабала. — Ме пидзикокӧн сулала..
‘Then you may sit down,’ the King replied. — Сідзкӧ тэ верман пидзикокӧн и мунны, — чӧвтіс Король.
Here the other guinea-pig cheered, and was suppressed. Сэсся мӧд саридзпорсьыс кекӧначасьны кутіс да тшӧтш лои личкӧма.
‘Come, that finished the guinea-pigs!’ thought Alice. ‘Now we shall get on better.’ — Но вот, саридзса юръяслы лои пом, — мӧвпыштіс Алиса. — Ӧні ставыс кутас мунны гажаджыка.
‘I’d rather finish my tea,’ said the Hatter, with an anxious look at the Queen, who was reading the list of singers. — Ме бурджык муна да юа тшайсӧ помӧдзыс, — шуис Шляпабала, сьылысьяслысь лыддьӧгсӧ туялысь Королева вылӧ повзьӧмӧн видзӧдіг.
‘You may go,’ said the King, and the Hatter hurriedly left the court, without even waiting to put his shoes on. — Тэ ӧнісянь мездӧма, — шуис Король Шляпабалалы. Шляпабала котӧрн пышйис ёрданінсьыс весиг кӧмкотсӧ кӧмавтӧг.
‘—and just take his head off outside,’ the Queen added to one of the officers: but the Hatter was out of sight before the officer could get to the door. — Да керыштӧй сылы ывлаас юрсӧ, — содтіс Королева, ӧти аслас кесъялысь дорӧ бергӧдчӧмӧн. Сӧмын Шляпабала вӧлі ылын нин.
‘Call the next witness!’ said the King. — Корӧй аддзылысь аньӧс, — тшӧктіс Король.
The next witness was the Duchess’s cook. She carried the pepper-box in her hand, and Alice guessed who it was, even before she got into the court, by the way the people near the door began sneezing all at once. Аддзылысьнас вӧлӧма Герцоганьлӧн пусьысь ань. Киас сійӧ кутӧ вӧлі гормӧгдоз. Ань эз на удит пырны ёрданінӧ, кыдз ӧдзӧс дорын пукалысьясыс ӧтвылысь несъялісны нин. Алиса дзик пыр тӧдмаліс пырысьсӧ..
‘Give your evidence,’ said the King. — Висьтась ӧні жӧ тэ, — шуис Король.
‘Shan’t,’ said the cook. — Ог и думышт, — водзавидзис пусьысь ань.
The King looked anxiously at the White Rabbit, who said in a low voice, ‘Your Majesty must cross-examine this witness.’ Король майшасяна чужӧмӧн видзӧдліс Еджыд Горткӧч вылӧ. — Ковмас Тіян Ыджыдлунныдлы тшӧктыны юасьны сійӧс вомӧн ногӧн, — вашкӧдіс Горткӧч.
‘Well, if I must, I must,’ the King said, with a melancholy air, and, after folding his arms and frowning at the cook till his eyes were nearly out of sight, he said in a deep voice, ‘What are tarts made of?’ — Но мый, вомӧн ног кӧ и вомӧн ног, — ышловзис Король, морӧсас кияссӧ креставліс да повзьӧдчанаа синкымъяссӧ лэдзис, синсӧ пӧлыньтіс сідз, мый Алиса повзис. Медбӧрти Король пӧдӧм голӧсӧн юаліс: — Юмняньсӧ мыйысь вӧчлӧны?
‘Pepper, mostly,’ said the cook. — Ёнджыкасӧ гормӧгысь, — вочавидзис пусьысь ань.
‘Treacle,’ said a sleepy voice behind her. — Юмваысь, — шуис сылӧн мыш сайсянь унзіль гӧлӧс.
‘Collar that Dormouse,’ the Queen shrieked out. ‘Behead that Dormouse! Turn that Dormouse out of court! Suppress him! Pinch him! Off with his whiskers!’ — Кыйӧй эсійӧ Узькасӧ! — горзыны пондіс Королева. — Керыштӧй сылысь юрсӧ! Вӧтлӧй сійӧс татысь! Личкӧй сійӧс! Чепӧльтӧй сійӧс! Уссӧ шырӧй!
For some minutes the whole court was in confusion, getting the Dormouse turned out, and, by the time they had settled down again, the cook had disappeared. Ставныс уськӧдчисны кыйны Узькаӧс. Кыптіс ыджыд зык, а сэсся, ставыс лӧнис да, пусьысь ань воши.
‘Never mind!’ said the King, with an air of great relief. ‘Call the next witness.’ And he added in an undertone to the Queen, ‘Really, my dear, you must cross-examine the next witness. It quite makes my forehead ache!’ — Со и бур, — шуис Король кокньыда. — Корӧй выль аддзылысьӧс! — Сэсся Королева дорӧ бергӧдчӧмӧн, сӧмын сылы кывмӧн шуис: — Ӧні, мусаӧй, тэ ачыд нуӧд вомӧна юасьӧмсӧ. А то менам юрӧй висьмис.
Alice watched the White Rabbit as he fumbled over the list, feeling very curious to see what the next witness would be like, ‘—for they haven’t got much evidence yet,’ she said to herself. Imagine her surprise, when the White Rabbit read out, at the top of his shrill little voice, the name ‘Alice!’ Еджыд Горткӧч мӧдіс шарӧдчыны лыддьӧгнас. — Окота тӧдны, кодӧс ӧні найӧ корасны, — мӧвпыштіс Алиса. — Ӧнӧдз налӧн некутшӧм мыжалан помка абу... — Видлӧй вежӧртны сылысь шензьӧмсӧ, кор Еджыд Горткӧч зэв ёсь гӧлӧснас горӧдіс: — Алиса!
CHAPTER XII. Alice’s Evidence XІІ ЮРПАС. Алиса Висьтасьӧ Ёрдын
‘Here!’ cried Alice, quite forgetting in the flurry of the moment how large she had grown in the last few minutes, and she jumped up in such a hurry that she tipped over the jury-box with the edge of her skirt, upsetting all the jurymen on to the heads of the crowd below, and there they lay sprawling about, reminding her very much of a globe of goldfish she had accidentally upset the week before. — Тані! — горӧдіс Алиса, майшасигас вунӧдӧмӧн, кутшӧма быдмис бӧръя некымын минутӧ, да сэтшӧм ӧдйӧ чеччис аслас пукаланінысь, мый юбка помнас инмис лабичас, кӧні пукалӧны вӧлі присяжнӧйяс, — лабичыс пӧри да став пукалысьыс усяліс ёрдын пукалысьяслӧн юръяс вылӧ. Сэні найӧ колины куйлан, дзик быттьӧ зарни черипиян кодьӧсь, вежон сайын Алисаӧн тӧдлытӧг какуньтӧм черигортысь усьӧмаяс моз.
‘Oh, I beg your pardon!’ she exclaimed in a tone of great dismay, and began picking them up again as quickly as she could, for the accident of the goldfish kept running in her head, and she had a vague sort of idea that they must be collected at once and put back into the jury-box, or they would die. — Энӧ дивитӧй, кора тіянӧс! — шогӧ усьӧмӧн горӧдіс Алиса да пондіс тэрыба чукӧртны присяжнӧйясӧс. Черигорт усьӧмыс некыдзи юрсьыс эз пет, да та вӧсна сылы кажитчис, мый, оз кӧ сійӧ чукӧрт присяжнӧйясӧс да бӧр оз пуксьӧдав лабичӧ, найӧ быть ловйӧн оз кольны.
‘The trial cannot proceed,’ said the King in a very grave voice, ‘until all the jurymen are back in their proper places—all,’ he repeated with great emphasis, looking hard at Alice as he said do. — Ёрд водзӧ кутас уджавны сӧмын сэк, став присяжнӧйыс кор бӧр пуксялас ас инъясӧ, — стрӧга шуис Король. — Ме выльысь шуа: ставныс! Ӧтитӧг ставныс!», юӧртіс сійӧ став шысӧ тӧдчӧдӧмӧн, Алиса вылысь синсӧ лэдзлытӧг.
Alice looked at the jury-box, and saw that, in her haste, she had put the Lizard in head downwards, and the poor little thing was waving its tail about in a melancholy way, being quite unable to move. She soon got it out again, and put it right; ‘not that it signifies much,’ she said to herself; ‘I should think it would be quite as much use in the trial one way up as the other.’ Алиса видзӧдліс присяжнӧйяс вылӧ да казяліс, мый тэрмасигас сійӧ пуксьӧдӧма Билльӧс увлань юрӧн; коньӧр дзодзув гажтӧма ӧвтіс бӧжнас, сӧмын бергӧдчынысӧ некыдзи эз вермы. Нывка ӧдйӧ босьтіс сійӧс да пуксьӧдіс колана ногӧн. Ас кежсьыс мӧвпыштіс: — Дерт, тайӧ дзик тӧдчытӧмтор. Кӧть увлань юрӧн, кӧть вывланьӧн, водзӧсыс сыысь ёрд уджын некутшӧм абу.
As soon as the jury had a little recovered from the shock of being upset, and their slates and pencils had been found and handed back to them, they set to work very diligently to write out a history of the accident, all except the Lizard, who seemed too much overcome to do anything but sit with its mouth open, gazing up into the roof of the court. Кыдзи сӧмын присяжнӧйяс неуна воисны ас садяс да босьталісны бӧр усиганыс воштылӧм гриппель-пӧвъяссӧ, дзик пыр пондісны зіля гижны тайӧ лоӧмторйыслысь мунанногсӧ. Сӧмын Билль пукаліс вӧрзьывтӧг, вомсӧ ёна паськӧдӧмӧн да енэжӧ дзоргӧмӧн: тыдалӧ, некыдзи эз вермы ас садяс воны.
‘What do you know about this business?’ the King said to Alice. — Мый тэ тӧдан тайӧ делӧ йывсьыс? — юаліс Король.
‘Nothing,’ said Alice. — Нинӧм ог, — вочавидзис Алиса.
‘Nothing whatever?’ persisted the King. — Дзик нинӧм? — тӧдмавны зільӧмӧн юасис Король.
‘Nothing whatever,’ said Alice. — Дзик нинӧм, — выльысь шуис Алиса.
‘That’s very important,’ the King said, turning to the jury. They were just beginning to write this down on their slates, when the White Rabbit interrupted: ‘Unimportant, your Majesty means, of course,’ he said in a very respectful tone, but frowning and making faces at him as he spoke. — Тайӧ зэв тӧдчана, — шуис Король, присяжнӧйяс дорӧ бергӧдчӧмӧн. Найӧ уськӧдчисны гижны, но сэтчӧ нырсӧ сюйис Еджыд Горткӧч. — Тіян Ыджыдлунныд кӧсйӧ шуны: абу тӧдчана, — висьталіс сійӧ пыдди пуктанаа. Сёрнитігӧныс сійӧ дӧзмӧмпырысь вӧчаліс Корольлы пас пыдди мисьтӧм чужӧмъяс.
‘Unimportant, of course, I meant,’ the King hastily said, and went on to himself in an undertone, ‘important—unimportant—unimportant—important—’ as if he were trying which word sounded best. — Но да, — тэрыба шуис Король. — Ме буретш тайӧс и кӧсйи шуны. Абу тӧдчана! Дерт, абу тӧдчана! — Сэсся кутіс броткигмоз лӧня дольны, шуаліс, быттьӧ мурталіг — мый бурджыка юргӧ: — Тӧдчана — абу тӧдчана... тӧдчана — абу тӧдчана...
Some of the jury wrote it down ‘important,’ and some ‘unimportant.’ Alice could see this, as she was near enough to look over their slates; ‘but it doesn’t matter a bit,’ she thought to herself. Ӧти присяжнӧяс гижисны «Тӧдчана!», мӧдъяс «Абу тӧдчана! — Алиса матын сулаліс да ставсӧ зэв бура аддзис. — Талӧн некутшӧм тӧдчанлун абу, — мӧвпыштіс сійӧ.
At this moment the King, who had been for some time busily writing in his note-book, cackled out ‘Silence!’ and read out from his book, ‘Rule Forty-two. All persons more than a mile high to leave the court.’ Сійӧ здукас аслас гижан небӧгторъяс мыйкӧ ӧдйӧ пасъялысь Король горӧдіс: — Ноко, чӧв-лӧнь! Энӧ увгӧй! — Видзӧдліс небӧгас да лыддис: — Нелямын кыкӧд индӧд. Быдӧнлы, кодлӧн джудждаыс миляысь унджык, колӧ пырысьтӧм-пыр петны залысь.
Everybody looked at Alice. И ставыс кутісны дзоргӧмӧн видзӧдны Алиса вылӧ.
‘I’m not a mile high,’ said Alice. — Меын миляыс абу, — шуис Алиса.
‘You are,’ said the King. — Эм, — паныд чӧвтіс Король.
‘Nearly two miles high,’ added the Queen. — Тэын миля кык кымын, абу этшаджык, — содтіс Королева.
‘Well, I shan’t go, at any rate,’ said Alice: ‘besides, that’s not a regular rule: you invented it just now.’ — Некытчӧ ме ог мун, — шуис Алиса. — Дай дзоньнассӧ тайӧ индӧдыс абу збыль. Ті сійӧс сӧмын ӧні думыштінныд.
‘It’s the oldest rule in the book,’ said the King. — Небӧгас тайӧ медся важ индӧд! — асланьыс нуӧдіс Король.
‘Then it ought to be Number One,’ said Alice. — А мыйла нӧ, сідзкӧ, сійӧ нелямын кыкӧд? — юаліс Алиса. — Сылы коліс лоны медводдзаӧн!
The King turned pale, and shut his note-book hastily. Король бледӧдіс да тэрмасьӧмӧн пӧдлаліс небӧгторсӧ.
‘Consider your verdict,’ he said to the jury, in a low, trembling voice. — Вежӧртӧй ассьыныд шуӧмнытӧ, — шуис сійӧ присяжнӧяслы лӧнь тірзяна гӧлӧсӧн.
‘There’s more evidence to come yet, please your Majesty,’ said the White Rabbit, jumping up in a great hurry; ‘this paper has just been picked up.’ Еджыд Горткӧч тэчыба чеччыштіс аслас инысь. — Тіян Ыджыдлунӧн лэдзӧм серти, — шуис сійӧ, тані эмӧсь нӧшта мыжалан помкаяс. Сӧмын на сюри ӧти кабала.
‘What’s in it?’ said the Queen. — А мый сэні? — юаліс Королева.
‘I haven’t opened it yet,’ said the White Rabbit, ‘but it seems to be a letter, written by the prisoner to—to somebody.’ — Ме сійӧс эг на лыддьы, — вочавидзис Еджыд Горткӧч, — но, ме ногӧн, тайӧ мыжалан мортлӧн сераку... кодлыкӧ...
‘It must have been that,’ said the King, ‘unless it was written to nobody, which isn’t usual, you know.’ — Дерт, кодлыкӧ, — шуис Король. — Ӧдвакӧ сійӧ гижліс серакусӧ некодлы. Тадзисӧ оз вӧчлыны.
‘Who is it directed to?’ said one of the jurymen. — Кодлы сійӧ вӧлӧм ыстӧма? — юаліс кутшӧмкӧ присяжнӧй.
‘It isn’t directed at all,’ said the White Rabbit; ‘in fact, there’s nothing written on the outside.’ He unfolded the paper as he spoke, and added ‘It isn’t a letter, after all: it’s a set of verses.’ — Некодлы, — вочавидзис Еджыд Горткӧч. — Кӧть мый огӧ чайтӧй, но мӧдарладорас нинӧм абу гижӧма. — Тайӧ кывъясӧн сійӧ паськӧдіс серакусӧ да содтіс: — Тайӧ весигтӧ абу сераку, а кывбур.
‘Are they in the prisoner’s handwriting?’ asked another of the jurymen. — Гижанногыс мыжаланаыслӧн? — юаліc мӧд присяжнӧй.
‘No, they’re not,’ said the White Rabbit, ‘and that’s the queerest thing about it.’ (The jury all looked puzzled.) — Абу, — вочавидзис Еджыд Горткӧч. — И тайӧ медся лёкчайтанаыс. — (Присяжнӧйяс шӧйӧвошисны).
‘He must have imitated somebody else’s hand,’ said the King. (The jury all brightened up again.) — Сідзкӧ, сійӧ гижанногсӧ ачыс и лӧсьӧдӧма, — пасйис Король. (Присяжнӧйяслӧн чужӧмъясыс долыдмисны).
‘Please your Majesty,’ said the Knave, ‘I didn’t write it, and they can’t prove I did: there’s no name signed at the end.’ — Тіян Ыджыдлунныдӧн лэдзӧм серти, — шуис Валет, — ме тайӧ серакусӧ эг гижлы, и этайӧяс тайӧс оз подулавны. Сэні кырымпасӧй абу.
‘If you didn’t sign it,’ said the King, ‘that only makes the matter worse. You must have meant some mischief, or else you’d have signed your name like an honest man.’ — Сыӧн лёкджык, — шуис Король. — Сідзкӧ, тэ мыйкӧ лёктор думыштӧмыд, а мӧдарӧ кӧ, кырымасин эськӧ, кыдзи став веськыда олысь йӧзыс вӧчлӧны.
There was a general clapping of hands at this: it was the first really clever thing the King had said that day. Ставныс пондісны пондісны: лунтырӧн медводдзаысь Король висьталіс мыйкӧ збыльысь тӧлкаӧс.
‘That proves his guilt,’ said the Queen. — Мыжсӧ тырвыйӧ подулалӧма, — шуис Королева. — Керыштӧй сылысь...
‘It proves nothing of the sort!’ said Alice. ‘Why, you don’t even know what they’re about!’ — Нинӧмӧн абу подулалӧма! — паныд шуис Алиса. — Ті весиг онӧ тӧдӧй, мый йылысь кывбурыс.
‘Read them,’ said the King. — Лыддьы сійӧс! — тшӧктіс Король Горткӧчлы.
The White Rabbit put on his spectacles. ‘Where shall I begin, please your Majesty?’ he asked. Горткӧч ӧчкиасис. — Кысянь заводитны, Тіян Ыджыдлунныд? — юаліс сійӧ.
‘Begin at the beginning,’ the King said gravely, ‘and go on till you come to the end: then stop.’ — Заводит водзсяньыс, — кыпыда вочавидзис Король, — да лыддьы, кытчӧдз он во помӧдзыс. Кыдзи воан — помав!
These were the verses the White Rabbit read:— Пуксис гулыд чӧв-лӧнь. Вот мый лыддис Еджыд Горткӧч.
‘They told me you had been to her, — Ме тӧда, аддзысьлін сыкӧд тэ,
And mentioned me to him: И такӧд аддзысьлін, дерт нӧ.
She gave me a good character, А сійӧ шуис: „Мусаник зэв,
But said I could not swim. Но уявнысӧ оз вермы.“
He sent them word I had not gone Сэн вӧліны найӧ, тэ мый кӧть вӧч
(We know it to be true): (И тӧдӧны найӧ ставсӧ),
If she should push the matter on, Но делӧыс водзӧ кӧ муніс стӧч,
What would become of you? Ті мыжаӧсь лоид ставсьыс.
I gave her one, they gave him two, Ме куимӧс сеті, а найӧ — вит,
You gave us three or more; Ті кӧсйысид налы квайтӧс.
They all returned from him to you, Но ставсӧ бӧр босьтінныд аслыд ті,
Though they were mine before. И та йылысь ми ог кайтӧй.
If I or she should chance to be Эн вермы ӧтвылысь сыкӧд тэ
Involved in this affair, Лёкторсӧ вӧчны талы,
He trusts to you to set them free, Кӧть эськӧ шуліс нин сійӧ сэк,
Exactly as we were. Мый дышӧдіс ставыс налы.
My notion was that you had been Да, сійӧ збыль вылас пӧсь тай зэв,
(Before she had this fit) Эн вензьы тэ мекӧд, вокӧ.
An obstacle that came between Ӧд керавны пельпомсянь, мый кӧть эз вӧв,
Him, and ourselves, and it. Пыр овлывлӧ вывті лёкӧн.
Don’t let him know she liked them best, Но та йылысь тӧдны сылы оз ков
For this must ever be (Эн некодлы висьтав тай на),
A secret, kept from all the rest, Да некод нинӧмысь мед оз пов,
Between yourself and me.’ Ӧд тайӧ куш миян тайна.
‘That’s the most important piece of evidence we’ve heard yet,’ said the King, rubbing his hands; ‘so now let the jury—’ — Тайӧ зэв тӧдчана мыжалан помка, — шуаліс Король, кисӧ кинас малалӧмӧн. — Став талунъя миян кывлӧмторным такӧд ӧткодялӧмӧн тшаква. А ӧні мед присяжнӧйяс вежӧртасны ассьыныс...
‘If any one of them can explain it,’ said Alice, (she had grown so large in the last few minutes that she wasn’t a bit afraid of interrupting him,) ‘I’ll give him sixpence. I don’t believe there’s an atom of meaning in it.’ Но Алиса эз сет сылы помавны. — Кӧдкӧ кӧ на пиысь вермас гӧгӧрвоӧдны тайӧ кывбурсӧ, — шуис Алиса, — ме сылы сета квайт пенс. — (Бӧръя некымын здукнас сійӧ нӧшта на быдмис да ӧні некодысь нин эз пов). — Ме стӧча тӧда: сэні некутшӧм вежӧртас абу!
The jury all wrote down on their slates, ‘She doesn’t believe there’s an atom of meaning in it,’ but none of them attempted to explain the paper. Присяжнӧйяс гижисны: — Сійӧ стӧча тӧдӧ, мый кывбурын некутшӧм вежӧртас абу, — — но некод эз и видлы гӧгӧрвоӧдны кывбурсӧ.
‘If there’s no meaning in it,’ said the King, ‘that saves a world of trouble, you know, as we needn’t try to find any. And yet I don’t know,’ he went on, spreading out the verses on his knee, and looking at them with one eye; ‘I seem to see some meaning in them, after all. “—said I could not swim—” you can’t swim, can you?’ he added, turning to the Knave. — Кывбурас кӧ некутшӧм вежӧртас абу, — шуис Король, — тайӧ весиг бурджык. Позяс сійӧс кольны гӧгӧрвоӧдтӧг. Кӧть эськӧ... — Сэки сійӧ пуктіс кывбурсӧ аслыс пидзӧс вылас, видзӧдліс сэтчӧ син пӧвнас да шуис: — Со, мыйсюрӧ ме, тӧдӧмысь, верма гӧгӧрвоӧдны, „...Но уявнысӧ оз вермы....“ — Да Валетлань бергӧдчӧмӧн Король юаліс: — Тэ ӧд кужан уявны?
The Knave shook his head sadly. ‘Do I look like it?’ he said. (Which he certainly did not, being made entirely of cardboard.) Валет гажтӧма довкйӧдлыштіс юрнас. — Кытчӧ нин мем! — чӧвтіс сійӧ. (Тайӧ вӧлі збыль — сійӧ ӧд вӧлі кабалаысь вӧчӧмтор).
‘All right, so far,’ said the King, and he went on muttering over the verses to himself: ‘“We know it to be true—” that’s the jury, of course—“I gave her one, they gave him two—” why, that must be what he did with the tarts, you know—’ — Сідз, — шуис Король да выльысь копыртчис кывбур весьтӧ. — „…И тӧдӧны найӧ ставсӧ...“, тайӧ, дерт, присяжнӧйяс йылысь. „…Но делӧыс водзӧ кӧ муніс…», тайӧ, тӧдӧмысь, Королева йылысь. „…Ті мыжаӧсь лоид ставсьыс…“ Да, дерт, сёрни абу, мыжа лои эськӧ! „Ме куимӧс сеті, а найӧ — вит...“ Ак, вот мый сійӧ вӧчӧма юмняньяснас!
‘But, it goes on “they all returned from him to you,”’ said Alice. — Но сэні гижӧма, мый „ставсӧ бӧр босьтінныд аслыд ті,“ пасйис Алиса.
‘Why, there they are!’ said the King triumphantly, pointing to the tarts on the table. ‘Nothing can be clearer than that. Then again—“before she had this fit—” you never had fits, my dear, I think?’ he said to the Queen. — Дерт, бӧр, — горӧдіс Король да индіс пызан вылын сулалысь юмнян тыра блюд вылӧ. — Тайӧ дзик гӧгӧрвоана! „сійӧ збыль вылас пӧсь тай зэв...“ ас кежсьыс шуис сійӧ да чӧвтіс синсӧ Королева вылӧ. — Тэ ӧмӧй пӧсь, мусаӧй?
— Да тэ нӧ мый, ме вӧвлытӧм ногӧн ачымӧс кутысь, — вочавидзис Королева да шыбитіс савадозсӧ ичӧтик Билльӧ. (Коньӧрыс дугдіс нин эськӧ гижны пӧвтор вылас чуньнас, казялӧмӧн, мый некутшӧм туй чуньыс ас бӧрсяыс оз коль, но ӧні нин тэрмасьӧмӧн пондіс бара гижны, чуньсӧ чужӧмсяньыс визувтысь саваӧ тульӧдӧмӧн).
— „Керавны пельпомсянь...“, — лыддис Король да бара видзӧдліс Королева вылӧ. — Тэ ӧмӧй коркӧ керавлан пельпомсянь, мусаӧй?
‘Never!’ said the Queen furiously, throwing an inkstand at the Lizard as she spoke. (The unfortunate little Bill had left off writing on his slate with one finger, as he found it made no mark; but he now hastily began again, using the ink, that was trickling down his face, as long as it lasted.) — Некор ог, — шуис Королева да, мышкӧн бергӧдчӧмӧн, пондіс горзыны коньӧр Билль вылӧ чуньнас индӧмӧн: — Кералӧй сылысь юрсӧ!
‘Then the words don’t fit you,’ said the King, looking round the court with a smile. There was a dead silence. «А-а, гӧгӧрвоа, — шуис Король. — Тэ миян кералан пельпомсьыс, а он пельпомсяньыс! Сійӧ нюмъялӧмӧн видзӧдліс гӧгӧрбок. Ставныс чӧв олісны.
‘It’s a pun!’ the King added in an offended tone, and everybody laughed, ‘Let the jury consider their verdict,’ the King said, for about the twentieth time that day. — Тайӧ каламбур! — скӧра горӧдіс Король. Ставныс серӧктісны. — Мед присяжнӧйяс шуасны, мыжа сійӧ али абу, — юӧртіс Король сійӧ лунас кызьӧдысь нин.
‘No, no!’ said the Queen. ‘Sentence first—verdict afterwards.’ — Оз ков! — шуис Королева. — Мед висьталасны помшуӧмсӧ! А мыжа сійӧ али абу — бӧрас туялам!
‘Stuff and nonsense!’ said Alice loudly. ‘The idea of having the sentence first!’ — Сӧрӧм! — гораа шуис Алиса. — Кыдзи сӧмын юраныд татшӧмыс вермис воны!
‘Hold your tongue!’ said the Queen, turning purple. — Ланьт! — гӧрдӧдӧмӧн горӧдіс Королева.
‘I won’t!’ said Alice. — Ог и мӧвпышт, — вочавидзис Алиса.
‘Off with her head!’ the Queen shouted at the top of her voice. Nobody moved. — Кералӧй сылысь юрсӧ! — став вынсьыс горӧдіс Королева. Некод кивыль эз кер.
‘Who cares for you?’ said Alice, (she had grown to her full size by this time.) ‘You’re nothing but a pack of cards!’ — Коді тіянысь полӧ? — юаліс Алиса. (Сійӧ быдмис нин аслас джудждаӧдз). — Ті ӧд сӧмын карті чукӧр!
At this the whole pack rose up into the air, and came flying down upon her: she gave a little scream, half of fright and half of anger, and tried to beat them off, and found herself lying on the bank, with her head in the lap of her sister, who was gently brushing away some dead leaves that had fluttered down from the trees upon her face. Сэки став картіыс кыпаліс сынӧдӧ да лэбзис Алисалы чужӧмас. Сійӧ горӧдыштіс — повзьыштӧмӧн, скӧрмыштӧмӧн, — пондіс наысь ӧвтчыны... да казяліс, мый куйлӧ вадорын, чойыслӧн пидзӧс вылын, а мӧдыс лӧня шыблалӧ чужӧмсьыс пуясысь усялӧм кос коръяссӧ.
‘Wake up, Alice dear!’ said her sister; ‘Why, what a long sleep you’ve had!’ — Алиса, мусаӧй, садьмы! — шуис чойыс. — Кутшӧм дыр тэ узин!
‘Oh, I’ve had such a curious dream!’ said Alice, and she told her sister, as well as she could remember them, all these strange Adventures of hers that you have just been reading about; and when she had finished, her sister kissed her, and said, ‘It was a curious dream, dear, certainly: but now run in to your tea; it’s getting late.’ — Кутшӧм тешкодь вӧт ме вӧталі! — шуис Алиса да висьталіс ставсӧ, мый кутіс юрас аслас шензьӧдана лоӧмторъяс йывсьыс, мый йылысь тэ сӧмын на лыддин. Висьтасьӧм бӧрас чойыс окыштіс сійӧс да шуис: — Збыль, вӧтыд зэв тешкодь вӧлӧма! А ӧні котӧрт гортад, а то тшай юигкежлӧ он удит воны.
So Alice got up and ran off, thinking while she ran, as well she might, what a wonderful dream it had been. Алиса чеччис да котӧртіс. Котӧртігмозыс век мӧвпаліс, кутшӧм сэтшӧм шемӧстана вӧт сійӧ вӧталіс.
But her sister sat still just as she left her, leaning her head on her hand, watching the setting sun, and thinking of little Alice and all her wonderful Adventures, till she too began dreaming after a fashion, and this was her dream:— А чойыс колис вадорын пукавны. Ки вылас пыксьӧмӧн видзӧдіс сійӧ пуксьысь шонді вылӧ да мӧвпаліс ичӧтик Алиса да сылӧн шензьӧдана лоӧмторъясыс йылысь, кытчӧдз эз вугырт. Со мый вӧталіс чойыс.
First, she dreamed of little Alice herself, and once again the tiny hands were clasped upon her knee, and the bright eager eyes were looking up into hers—she could hear the very tones of her voice, and see that queer little toss of her head to keep back the wandering hair that would always get into her eyes—and still as she listened, or seemed to listen, the whole place around her became alive with the strange creatures of her little sister’s dream. Медводз сочыс аддзис Алисаӧс — ичӧтик киясыс бара дзигӧдісны сылысь пидзӧсъяссӧ, бара сы вылӧ увсяньыс вывлань видзӧдісны ыджыд югъялысь синъяс. Сійӧ кыліс сылысь горсӧ да аддзис, кыдзи Алиса пыркӧдӧ юрнас, медым вештыны кымӧс вывсьыс синмас век пырысь юрсисӧ. Чойыс пельсӧ чошкӧдіс: ставыс гӧгӧр ловзис, да тешкодь ловъяторъяс, кодъясӧс Алиса вӧталіс, быттьӧкӧ кытшалісны сійӧс.
The long grass rustled at her feet as the White Rabbit hurried by—the frightened Mouse splashed his way through the neighbouring pool—she could hear the rattle of the teacups as the March Hare and his friends shared their never-ending meal, and the shrill voice of the Queen ordering off her unfortunate guests to execution—once more the pig-baby was sneezing on the Duchess’s knee, while plates and dishes crashed around it—once more the shriek of the Gryphon, the squeaking of the Lizard’s slate-pencil, and the choking of the suppressed guinea-pigs, filled the air, mixed up with the distant sobs of the miserable Mock Turtle. Кузь туруныс кок дорас шаракылыштіс — тайӧ орччӧн котӧртіс Еджыд Горткӧч; неылын тыӧд польӧдчӧмӧн кывтіс повзьӧм Шыр; тасьті-паньлӧн гольӧдчан шы кыліс — тайӧ Пышъялан Кӧч помтӧг юктӧдіс ассьыс ёртъяссӧ тшайӧн; Королева ёсь гӧлӧсӧн горзіс: «Кералӧй сылысь юрсӧ!»; Герцоганьлӧн волӧдзас бара несъялӧ польӧпи-кага, а гӧгӧр шыӧн лэбзьӧны тасьтіяс да блюдъяс; сынӧдын бара кыліс Кутшлевлӧн горӧдӧм, гриппеля пӧвторйӧн дзуртӧм, личкӧм саридзпорсьлӧн чилзӧм да Ылӧг Черепакалӧн ылісян кылан бӧрдӧм.
So she sat on, with closed eyes, and half believed herself in Wonderland, though she knew she had but to open them again, and all would change to dull reality—the grass would be only rustling in the wind, and the pool rippling to the waving of the reeds—the rattling teacups would change to tinkling sheep-bells, and the Queen’s shrill cries to the voice of the shepherd boy—and the sneeze of the baby, the shriek of the Gryphon, and all the other queer noises, would change (she knew) to the confused clamour of the busy farm-yard—while the lowing of the cattle in the distance would take the place of the Mock Turtle’s heavy sobs. Сідз чойыс и пукаліс синсӧ куньӧмӧн, чайтіс, быттьӧ и сійӧ веськаліс Шемӧсмуӧ, кӧть тӧдіс, мый сӧмын синсӧ восьтас да ставыс лоас тӧдса да быдлунъя: тайӧ сӧмын тӧвру шарӧдчас турунын, вӧтлас посни гыяс ты веркӧсті, вӧрзьӧдас камышъяс, тасьті-паньлӧн шыыс вуджас ыж сьыліын ӧшалан жыннян клёнӧдчӧмӧ: Королевалӧн ёсь гӧлӧсыс — мӧс видзысьлӧн горӧдӧмӧ, кагалӧн бӧрдӧмыс да Кутшлевлӧн горӧдӧмыс — скӧт видзанінсянь кылан шыясӧ, а Ылӧг Черепакалӧн сыркъялӧмыс (сійӧс тӧдіс нин) ӧтлаасяс ылісянь кылана мӧс баксӧмкӧд.
Lastly, she pictured to herself how this same little sister of hers would, in the after-time, be herself a grown woman; and how she would keep, through all her riper years, the simple and loving heart of her childhood: and how she would gather about her other little children, and make their eyes bright and eager with many a strange tale, perhaps even with the dream of Wonderland of long ago: and how she would feel with all their simple sorrows, and find a pleasure in all their simple joys, remembering her own child-life, and the happy summer days. Медбӧрти сылы ясыда петкӧдчис серпас, кыдзи сылӧн ичӧт чойыс быдмас, да верстьӧ арлыдын нин радейтысь да веськыд, челядь сьӧлӧма мортӧн нин чукӧртас ас гӧгӧрыс мукӧд ныв-пиӧс да вӧчас сідз, мый налӧн синъясыс пондасны югъявны шензьӧдана висьтъяс тӧдмавны кӧсйӧмысь. Гашкӧ, сёрниыс пансяс Шемӧсмуӧс важ вӧтавлӧм йылысь. Алиса пондас овны челядьлӧн быдлунъя шог-радлунӧн, ассьыс дзолядырсӧ да сэкся шуда гожся лунъяссӧ казьтывлігмоз.
THE END ПОМ